Разбирам огорчените симпатизанти на Русия. Разбирам нежеланието на хора, които са реално свързани с Русия, активно да критикуват Русия. Разбирам желанието на онези, които искат войната да спре, независимо от това при какви условия. Разбирам онези, които смятат, че войната в Украйна е само война на Путин, а повечето руснаци си мълчат, за да не пострадат. Разбирам и тези, които настояват, че въпреки всичко Русия е страна на висока култура, която е дала много на света. Разбирам и онези, които винят Западния свят защото не е направил достатъчно да интегрира Русия. С повечето от тях не съм съгласен, но ги разбирам. В крайна сметка не е лесно ако дълго си вярвал в нещо, за един ден да го отхвърлиш тотално без съжаление, огорчение или опит да го оправдаеш.

Това, което не разбирам, е злобата и завистта към Украйна; празничния възторг от разрушени градове; задоволството от избитите цивилни; почти отмъстителния възторг от новините за милиони украинци, които са прогонени от домовете си; злопаметния гняв към Украйна на хора, които никога не са били в Украйна, нищо не знаят за нея и няма какво да помнят; озлобената радост от превзети от руснаците територии; безразличното свиване на рамене пред новини за масови изтезания и екзекуции; безкритичното оправдание на нахлуването в чужда територия.

Има човешки граници, които не бива да бъдат прекрачвани, ако искаме да бъдем хора. Отвъд тях вече не сме. Не сме дори и животни, животните не изпитват наслада от несправедливостта и от страданието на другия.

От фейсбук