Късат го във ВИТИЗ, защото бил бездарен и с говорни дефекти

Сбогува се с Народния театър, като целува сцената

Не съм нарцис, достойните хора са далеч от шума, по-скрити, казваше той

Като дете пасял биволите, копаел пръст и царевица, за да изкарва пари

Kоварната болест победи не само тялото, но и духа му - нещо, което самият той цял живот смяташе за невъзможно. Умори се да търси пари за лечението си. Предпочете да си отиде.

Това казват приятелите на великия актьор Велко Кънев, който почина преди 10 години, на 11 декември 2011 г., от рак на гърлото само на 63 години.

Предположението, че спира да се бори за живота си, идва от писмо, което оставя на актьорите от частната театрална къща “Вива арт” в Бургас за премиерата на постановката “Бившата жена на моя живот”. Кънев бил режисьор на пиесата, но не можел да присъства заради болестта. Бележката била изтълкувана като прощална, въпреки че текстът в нея бил благодарствен и с пожелание “На добър час”.

Най-близките му твърдят, че актьорът не можел да се примири с факта, че вече не може да говори, че не може да излезе пред публика, че не може да бъде артист. Той обожавал да събеседва с някого и да пали хората със завладяващи истории и поразителен хумор.

Съпругата му Дора разказва, че независимо къде се намирал, той излизал и обикалял кварталните кафенета, спирайки из чаршията, за да побъбри с някого.

Това го изпълвало с голямо щастие

“Велко Кънев обичаше да сяда на огромната кръгла маса в клуба на Народния театър, за която казваха, че е от времето на Пенчо Славейков като директор – разказва театралният критик Димитър Стайков. - Бяха я намерили сред вехториите в мазето, бяха я излъскали и настанили в тясната ниша в дъното на ресторанта. Велко предпочиташе да си изпие чашата червено вино на тази маса, защото празните столове около него някак си приканваха влезлите в клуба да го прекосят и да стигнат до него. Там с широк жест той ги канеше да седнат. Умираше да си говори с хората, изпитваше голяма наслада. Даваше право на всяко мнение. Беше обичан от всички, странно явление за актьорското съсловие не само у нас. Затова го търсеха, приемайки го за мъдрец. Наричаха го Бате Велко дори по-възрастни от него. А той не поставяше бариери и не се надуваше дори в най-престижните си години. Притежаваше умението да убеждава. Заради болестта си говореше приглушено и дрезгаво, но още преди тя да го нападне, никога не повишаваше глас. Но звучеше адски авторитетно и разумно. Смяташе се за човек на театъра и му отвръщаше със същата преданост. Борислав Чакринов е присъствал на награждаването на Велко за изпълнението му в “Даскал” на фестивала за моноспектакли “Монокъл” в Петербург. Сподели, че не е повярвал на очите си. Въпреки че имал много награди, Велко изглеждал безумно щастлив от признанието.”

Самият Велко Кънев се описа приживе като

жаден, недоволен, мечтаещ, фантазьор,

работлив, максималист, обичлив, емоционален, чувствителен...

“Всички тези качества могат да се тълкуват като слабости – твърдеше той. - Това не са приоритетите на модерния човек... Но аз не се сърдя за това, че не притежавам чак дотам модерно мислене.”

Тази изповед направи по случай своя 60-годишен юбилей и само след 3 години напусна огорчен този свят.

Легендарният актьор се прости със сцената на Народния театър по един незабравим начин - след края на последното си представление се наведе и целуна сцената, по която са оставили стъпките си учителят му Апостол Карамитев, Георги Черкелов, Славка Славова и др.

Всъщност, за да стигне до големите успехи, той преминава през трънлив път. Велко Кънев се ражда в едно обикновено семейство в Елхово на 31 юли 1948 г. Момчето израства в ниска, измазана с вар къща, където запечатва спомените си за трудните им бедни години. Баща му е шивач във военното поделение в града, а след като умира майка му, която всички наричат леля Кера, започва да работи като реквизитор в театъра към местния Дом на армията. Дори веднъж по време на обиколка на артистите в околно село се разболява една от участничките и предлагат на майка му да я замести на сцената. Тя се справя добре и получава похвали от командира на поделението. По-късно Кера става любимка на най-големите звезди от актьорската гилдия на България. Посреща в дома си Георги Мамалев, Павел Поппандов, Тони Радичев, Юри Ангелов и много други, на които разказва със смях през сълзи как

биела Велко с точилка

заради белите, които творял непрестанно като малък.

В онези години Кънев се занимавал с обичайната селска работа, отредена за момчетата. Той излизал с другите си връстници да пасе биволите на дядо си, помагал на чичо си да копаят пръст от Тунджа и да я пренасят с неговите яки унгарски коне до тухларната. През летните ваканции във ВИТИЗ Кънев прекопавал царевица, за да спечели пари за морето.

“За мен детството не е фантазия, а реалност – споделя той. - 60-те и 70-те години бяха трудни. Баща ми вземаше ниска заплата, трябваше да се пести, а много да се работи. Работил съм по бригади в студентските си години, поливал съм царевица, за да изкарам 30 лева и да отида на море. Аз се славя с това, че съм голям реалист, и поради това не искам да слагам украшения на ранните си години.”

От малък Кънев мечтаел да бъде актьор и затова още като ученик свири на акордеон и йоника и участва в театрални постановки в читалището в Елхово. Взема уроци по музика от капелмайстора на военния оркестър в града.

Когато е на 14 години, през 1962 г., участва в пиесата на Асен Босев “Кандидат за луната”, което се смята за актьорския му дебют. След като завършва средното си образование, Велко Кънев кандидатства във ВИТИЗ, но го късат още на първия кръг. Нямал никакви знания за история и теория на театъра, не познавал никого и не вземал предварителни уроци.

Тогава известният режисьор проф. Гриша Островски обяснил, че кандидатът

няма никаква дарба, твърде стеснителен е,

а и има говорни дефекти.

Велко Кънев е толкова разочарован, че обмислял да сложи край на надеждите си за театър и да отиде да следва в университета във Велико Търново, където вече бил приет. Признал пред себе си, че в неговата дарба повече вярвала майка му, която подала документите вместо него с помощта на познати от София.

Докато младият Кънев размишлявал върху провала си, се намесил легендарният актьор Апостол Карамитев, който не се съгласил със заключението на колегата си и поканил Велко в своя клас. Той изтъкнал, че момчето от Елхово има не само дефекти, но и талант с жар.

Оттогава Апостол Карамитев се превръща в икона за Велко Кънев.

Въпреки това младият актьор трудно си пробива път в артистичната гилдия, но за сметка на това става любимец на всички – на колегите си, на режисьорите, на драматурзите, на сценаристите, на операторите. Но най-много - на публиката. По този повод покойният Стефан Данаилов казваше:

“Велко бе най-обичаният и най-обичащият

колегите, театъра и народа си артист”.

Късметът се усмихва за втори път на момчето от Елхово, когато през 1979 г. режисьорът Никола Петков работи върху пиесата “Милионерът” в Народния театър, в която трябва да играе Емил Джамджиев. Той обаче внезапно се разболява и спешно трябвало да му намерят заместник. Междувременно Петков работил по друг спектакъл с Велко Кънев и му предложил да го пробват за ролята на Джамджиев. Представлението жъне невиждан успех, а Кънев е неповторим в своето превъплъщение. Блестящата му работа му осигурява щатно място в Народния театър. Дотогава играел в Сливенския театър и в Сатирата в София.

Безспорно най-популярен го прави ролята му във филма “Оркестър без име”. По-късно е любимецът на народа в звездното шоу НЛО, където си партнира с Георги Мамалев и Павел Поппандов. Тримата издават няколко плочи с голям успех. Проектът прераства и в телевизионно предаване.

Хората го обожавали не само заради таланта му, но и защото не обичал да слуша хвалби за себе си.

“Страхувам се от прекаленото самолюбие,

от дълбаенето на собственото аз – посочваше приживе Велко Кънев. - По-небрежното отношение към себе си е по-доброто - другото е опасно. Не се обичам толкова. Аз не съм нарцис, просто си върша работата. Искам да не предам занаята. Да не излъжа хората. Да съм 100 процента. Цял ден се боря със себе си и със света в името на тези два часа вечер на сцената. Лишенията започват от сутринта - никакви цигари, алкохол, никакви разточителства в общуването, никакви изцепки. Това го знаят всички. Това е себеотдаване, не себеобичане. Достойните хора са далеч от шума, по-скрити. Вярвам и се прекланям на хора, които страдат, които не прехвърлят вината на този или онзи, за да останат чисти. На хора, които въпреки всичко успяват да създават. Днес се мисли, че трябва да се взема. Но има една тиха всеотдайност и смятам, че тя ще бъде ценното, а не консумативното, което сега е на мода”.

А заради тези му качества великата Татяна Лолова го описваше така: “Много талантлив, с мустаци, с голям крив нос, пъргав, с бляскащи очи. Когато дойде в Сатирата се виждаше, че е голям актьор.

Надеждата на София. И стана любимец на България

Изпълни хубави, значими роли. Заедно играехме в “Бон шанс, инспекторе”, където направихме първата порно сцена, останала може би и последна в нашето кино. Толкова сладка и свенлива. И ще те нося, докато ме има, Велко”.