Незнайни кукловоди откраднали страници от негова книга, за да го компрометират пред Шведската академия, така че дъщерята на Тато да получи награда за мир

През 1981 г. Йордан Радичков се разминал с номинацията за Нобелова награда за литература заради интриги, които са му спретнали у нас хора, близки до властта.

В края на 70-те години писателят бил поканен от академията, раздаваща известните призове, да прекара три месеца в Швеция. Такава била практиката. Различни екипи проучвали потенциални кандидати за Нобелова награда от всякакви страни и сфери на живота, някои от тях били канени в страната.

Престоят на Йордан Радичков в Стокхолм бил нещо като творческа работилница.

Докато пребивавал в северната държава, писателят трупал впечатления и впоследствие написал книгата "Малка северна сага", издадена от "Български писател".

През 70-те години Радичков вече станал много популярен у нас, а негови творби започнали да се превеждат на чужди езици и се създала представа в международните среди, че той е съвременният значим български писател.

"В края на 70-те години избухналият голям и своеобразен талант на Радичков го правеше възможен кандидат за “Нобел” и това ставаше все по-ясно и за международната литературна общност. Във връзка с това той бе поканен да гостува в Скандинавия и се мълвеше, че пише за това свое пътуване. Знаейки за моята близост с Радичков, Павел Вежинов (главен редактор на сп. "Съвременник" тогава - бел. ред.) , който и сам бе говорил с него за това, ме бе помолил да взема от Радичков ръкописа, щом бъде готов. Което и стана и "Малка северна сага" излезе първо в сп. "Съвременник", а после и в отделна книга", разказва професорът литературовед Светлозар Игов.

В същото време, докато книгата била под печат в България, започнал да се подготвя и превод на шведски. В този момент незнайни кукловоди научили за предстоящата номинация на Радичков за “Нобел” и се намесили, като откраднали няколко страници от ръкописа, така че текстът на книгата на шведски да се различава от този на български език. Така Радичков е трябвало

да бъде компрометиран и да не получи Нобелова награда.

Това го разгневило неимоверно много.

"Около престоя му в Швеция се разиграха някакви тъмни и неясни инсинуации, целящи по някакъв начин да дискредитират Радичков. Когато го запитах какво става, той не ми отговори с обичайните си весели притчи, а - нехарактерно за него - мрачно мълчеше и сам недоумяваше. Не знам какво точно стана, само разбрах, че някой е завъртял интрига. Бях близък с бате Данчо, но той нищо не ми сподели, а и аз не го попитах повече", разказа още проф. Светлозар Игов.

Той научил истината за този случай след години. Просто държавата подготвяла почвата да издигне кандидатурата на Людмила Живкова за Нобелова награда за мир. Номинацията на Радичков за литература би осуетила процедурата за дъщерята на Тато и затова незнайни хора спретнали номер с превода на "Малка северна сага". По онова време Людмила Живкова оглавявала Комитета за култура и организирала различни дейности, в чието заглавие нарочно присъства думата "мир". Поредицата от подобни мероприятия целяла в крайна сметка Людмила да бъде номинирана за Нобелова награда за мир. Това обаче се осуетило от преждевременната й смърт през 1981 г.

"Оказа се, че макар и официално да подкрепя кандидатурата на Радичков за литературния “Нобел”, българската държава и по-точно Живковият личен режим има друг желан и подготвян кандидат - но не за наградата за литература, а за Нобеловата награда за мир, за което с всички средства на своята явна и тайна власт се организираха

цял порой от разнообразни инициативи

- международни писателски срещи "Мирът - надежда на планетата", международна асамблея "Знаме на мира" и пр., и пр., чиито лаври трябваше да обере дъщерята на диктатора", казва проф. Игов.

Няма как двама души от една и съща държава да бъдат кандидати за “Нобел”. Не само защото България е малка страна.

"Йордан Радичков разбра, че някой му подля вода, но нищо не казваше, защото го беше страх. Особено след смъртта на Людмила Живкова съвсем не смееше да говори. А и той не беше човек, който много-много приказваше. Обикновено говореше с притчи - "Една баба ми каза еди-какво си" или разказваше за една врана и един верблюд и ти трябва да се досетиш какво иска да ти каже", обясни проф. Игов.

Години по-късно - през 1996 г., литературоведът в свое интервю заявил, че

само двама живи в онзи момент творци отговарят на изискванията

за Нобелова награда - Николай Кънчев за поезия и Йордан Радичков за проза. Според критериите творбата трябва да е значима, да има международна популярност и достойно гражданско поведение на автора. Няколко месеца след това интервю проф. Игов срещнал Йордан Радичков.

"Видях, че си ме номинирал за “Нобел”, но ти много добре знаеш кого подготвяха официално да получи Нобелова награда по онова време", казал писателят. Светлозар Игов веднага се сетил, че става дума за 1980 г. и Людмила Живкова.

"Бате Данчо, каквото и да става, знаеш, че ти си нашият национален капитал...", му казал професорът. Радичков му отговорил с едно от своите остроумия, алегорично, но без да споменава никакви имена.

Горе-долу по същото време - в средата на 90-те години, критикът написал спомени за Йордан Радичков, в които припомня мрачни прогнози на писателя за България.

"Светльо,

изплаших се от мрачните пророчества, които четох в статията,

която си ми посветил. Знам, че ти така разбираш заглавието "Опит за летене". Когато съм пътувал в Европа и Америка, повечето поети, с които съм разговарял, също смятаха - кой за Европа, кой за целия свят, че вървим към гибел. Аз никога не съм искал да бъда мрачен пророк. Но може да се окажа", казал Радичков на проф. Игов.

Според него Радичков бил толкова разгневен на интригите, които осуетили номинацията му за “Нобел”, че им "отговорил" с пиесата "Образ и подобие",

осмиваща Тодор Живков и съветниците му,

няколко години по-късно. Тя трябвало да бъде публикувана в сп. "Съвременник". Естествено, веднага се намерил някой, който докладвал на Тато какво се подготвя, и той наредил да се смени сюжетът.

"Вероятно по-близки до Радичков колеги са го посъветвали да смени някои моменти в пиесата, за да може да види бял свят. Той направи някои промени, но така, че все пак замисълът да остане цял. А уж се съобрази с предложенията на кръга около Живков. Но през нощта някой колега - даже знам кой е, но няма да го кажа, отива и сменя цели страници от пиесата", разказва проф. Игов.

Според него Радичков не е искал пиесата да се постави, защото знаел, че Тодор Живков не чете, но ходи на театър. Ако му кажат, че може да я гледа, ще отиде, макар че няма да си направи труда да я прочете. И тогава веднага ще разбере, че дори с поправките пиесата пак го осмива. В сюжета съветниците на крал Ричард ІІІ поканват един дървар да поеме кралството, а да даде коня си на великия владетел, за да избяга.

"Те изпълняват тази мисия с раздвоено чувство. От една страна - верността към краля и клетвата пред него, и от друга - страхът, че не знаят как утре тоя неук "крал" ще постъпи с тях.

Дали няма да им

смъкне тогите

или на някакъв "пленум" да ги освободи безжалостно от свитата си", разказа преди време Валентин Караманчев пред "24 часа", бивш шеф на Комитета по печата. Той разполага с оригинала на пиесата без сменените пасажи. Един от тях се отнася до любовта на Тодор Живков да се снима. По този показател веднага е щяло да се разбере от публиката, че пиесата разказва за съвремието, защото през ХV-ти век не е имало фотоапарати. Другият спестен момент е, че група мюсюлмани викат: "Доволни сме." Деликатното е, че пиесата е излязла точно след възродителния процес и това би се възприело на нож от мохамеданите в България.

"Та тази пиеса беше отмъщението на Радичков за Нобеловата награда. Аз лично я занесох в редакцията на сп. "Съвременник" като негов близък, но предполагам, че за да разберат в ЦК на БКП за съдържанието й, някой от колегите е докладвал", коментира проф. Игов.