"168 часа" с любезното съдействие на издателство "Сиела" и лично на автора Борислав Скочев предоставя откъси от книгата "Концлагерът "Белене" 1949-1987 г.", чието представяне предизвика небивал интерес.

Не плачеш за вожда - отиваш в ТВО

Спомените се разминават за датата, на която първата група лагеристи тръгва от Богданов дол към новия концлагер – 22, 23 или 24 юни (1949 - б.р.), а според Славейко Павлов - 30 юни.

Тези първи въдворени в ТВО “Белене” са 300–400 опозиционни депутати, николапетковисти, социалдемократи, анархисти, офицери и полицаи. На сутрешната проверка в “Богданов дол” имената им са прочетени от началника на охраната Гершанов, той им нарежда да си вземат багажа и обявява на оставащите, че отиват “там, където

петел не пее

и откъдето

връщане няма”.

Под милиционерска охрана колоната им е отведена на сепарацията на “Богданов дол”, където ги чакат няколко конски вагона и ги заключват в тях. Лагеристите не знаят къде ги откарват, през пролуките виждат, че преминават през София, там вагоните са прекомпозирани и през Искърското дефиле се насочват на север. В тях се заражда тревогата, че ги откарват в Сибир. Призори влакът прави дълъг престой на гара Левски и поема на север. Към 10 ч. лагеристите са стоварени на гара Белене,

обградени са от пеша и конна милиция

и натоварени с багажа си, са отведени на брега на Дунав. Широки плоскодънни каици на няколко курса ги превозват до остров Персин. Колоната е поведена навътре в острова, обраснал с буйна, плътна като стена растителност от повет и къпини. Дивата и величествена природа на този дунавски остров и природните стихии ще предизвикват много страдание, но и възхита и ще имат специално място в спомените. След десетина километра лагеристите се озовават на поляна с два хълма. Това е местността Черницата, определена за постоянния бивак – бъдещия II обект. Върху по-високия хълм има една-единствена барака и в нея милиционерите наблъскват част от лагеристите (според д-р Константин Кантарев – възрастните и болните), а

останалите спят

под открито небе

Едва на третия ден конска каруца докарва хляб, брадви, мотики и лопати. Пристига и новоназначеният комендант на ТВО “Белене” майор Ангел Куртев и нарежда да започне изграждането на землянки.

...

През цялото лято пристигат нови попълнения от “Богданов дол”. Конските вагони с по 60 души пътуват нощем, с дълги престои на гарите. Лагеристите все така гадаят

дали ги изпращат в добруджанските лагери, или в Сибир Беленчани скришом наблюдават големите групи лагеристи, които преминават под конвой през селото от гарата до брега на Дунав, откъдето ги превозват до острова с пароми – два свързани понтона с четирима гребци и един кормчия.

В края на юни завалява непрестанен дъжд и бивакът на бъдещия II обект е обграден от наводнените блата. На I обект лагеристите спят на открито, търсейки под огромните каваци подслон от дъжда. След няколко дни им е позволено да си направят колиби от одеялата и чергите, но те често рухват под тежестта на водата и напора на вятъра.

Изграждането на лагера започва със строеж на помещения за милиционерите, заслони за конете, складови бараки. След това почти без инструменти и с подръчни материали започва изграждането на землянки. На брега край селото лагеристи строят сградата на лагерната администрация. Отделни бригади секат мертеци в горите на острова, други правят тухли на брега. Но мнозинството лагеристи са на полска работа. В 40-градусовата жега с неизклепани и незакалени мотики, които се чупят и прегъват, разбиват огромните буци в изораните от съветски трактори “Сталинец” ниви, окопават царевицата, прибират конопа, като скубят стъблата на ръка. Започват и побоите – милиционерите си набелязват онези, които според тях не работят добре, и след вечерна проверка ги викат в помещението на милицията “за съветване”, оставят ги през нощта

в карцерната яма до кръста във вода

или върху пробит понтон сред реката.

…

Към 2 септември 1949 г. в „Белене” са 800 от всичките 4500 политически лагеристи в страната. В ТВО “Ножарево” има 2000 души, а в ТВО „Димитрово“ – рудник “Богданов дол” – 1700. ТВО „Белене“ все още не е най-големият лагер, но вече е предназначен за най-опасните политически врагове, които са отдавна в лагерите и не се предвижда скорошното им освобождаване...

*

През 1949 г. броят на концлагеристите в България почти се утроява. Масовите въдворявания започват с изключените студенти. През февруари 1949 г. са изключени 3612 студенти, от които са въдворени 230 души. Задържането и въдворяването им стават на 14 и 23 февруари 1949 г. съгласно радиограма №795 от 7.02.1949 г.

Студентите са изключвани от университетите и въдворявани в ТВО както заради произхода си (напр. “син на кулак”), така и по донесения за вражески изказвания (правили публични изказвания

“против мероприятията на ОФ и против СССР”, говорили, че няма свобода, или разказвали разпространената по това време история за селянин, който изпуснал каскета си в житото за наряда, а го намерил след време в доставеното като помощ от СССР жито).

Преди изборите на 15 май 1949 г. в Политехниката се появили надписи: “15 май – ден на пасивна съпротива”, а след смъртта на Димитров – “Свалете шапки, умря един диктатор”; без да намери авторите, група ХVIII – “Учаща и студентска младеж” при отделение „В“ в отдел I – ДС въдворява в ТВО още 10 студенти.

Същинското масово въдворяване през тази година е при две акции, в които по обяснението на министъра на вътрешните работи Руси Христозов пред министър-председателя Коларов са въдворени над 4000 души. В обясненията си министърът подчертава “неоценимата помощ, оказана от съветските другари – съветници, които вземат активно участие в разработването и провеждането на всички наши оперативни мероприятия”. Първата от тези две акции е във връзка с изборите за народни съвети на 15 май 1949 г. На 9 май 1949 г. е издадена министерска Заповед №287-II за незабавно изпращане в ТВО на вражеските елементи преди изборите.

В акцията са задържани и въдворени хора без активна вражеска дейност, но набелязани като вражески елементи заради произхода, биографията или несъгласието им със съветизацията. Лагерният жаргон нарича въдворените в тази акция изборджии. Втората голяма акция на масови

арести в цялата страна е след смъртта на Георги Димитров

на 2 юли 1949 г. Централните и местните поделения на Държавна сигурност задържат и изпращат в ТВО свои обекти по обща заповед на помощник-министъра на вътрешните работи.

Арестувани и въдворени са и хиляди хора, които до този момент не са били в полезрението на ДС. Зад строгия официален траур и задължителната скръб смъртта на комунистическия вожд е предизвикала тайно ликуване. Държавна сигурност получава хиляди доноси за изказвания срещу Димитров от секретните си сътрудници и от кварталните ОФ организации и местните партийни комитети, които препоръчват лицето да бъде репресирано като враг.

Комунистическият вожд е наричан диктатор и кабинетен герой, от когото българският народ се е отървал, смятат го за лично отговорен за съветизацията на България и му противопоставят наскоро арестувания Трайчо Костов, който не признавал ръководството на руските болшевики, а искал да води България по собствен път. Но много хора са задържани само защото носели светли дрехи, други – защото празнували свои празници, без да знаят за смъртта на Димитров, били въдворени сватбарите от цяла една сватба, на която се викало “Хаирлия да е!”, въдворен бил младоженец от Провадийско, който направил сватбата си на 2 юли.

Невинни поздрави и усмивки станали повод за изпращане в концлагер. До този момент рискът да попаднеш в концлагера е предвидим. Сега концлагерът започва да приема хора, които не са имали опозиционно поведение и не принадлежат към някоя от социалните или професионалните групи, които са обект на репресия.