България е била монархия дори във времената, когато е република. Но не защото е управлявана от самодържци и сатрапи, не и защото царят стана неин премиер.

А защото властта в нея, тронът са предавани във владение по силата на кръвта, т.е. по наследство. Това всеки момент ще бъде признато през зъби и така градската легенда ще се домогне до историческа истина.

Доскоро единствената улика за династичното потекло на Тодор Живков се мъдреше върху лицето му. Това бе прочутият кобургски нос - огромен и извит като език на камбана, същият като на Симеон II, на Борис III и на цар Фердинанд.

Този нос се появява без изключение при всяка царска издънка. Като се почне от родната сестра и децата на Симеон II и се стигне до внуците им. Същият нос бавно зрее и на личицето на най-новия българин Симеон-Хасан.

Този неподражаем нос обаче упорства и в рода на Живков.

Имаше го на лицето на Людмила Живкова, има го, макар още по-женствено смекчен, и дъщеря Евгения. А при мъжките потомци Владко Живков и вече не малък Тошко той е бухнал върху лицата им, червендалест и разюздан, също както при техните деди. При брата Георги, сестрата Цветана и всички сестринци и братовчеди на Живков по бащина и по майчина линия обаче нос с такава форма отчетливо липсва.

Обратно на представата за излинялата от кръвосмешения синя кръв кобургската семка е яка и много жизнена. Тя предполага едно завидно дълголетие, въпреки превратностите, на каквото впрочем сме и свидетели. Като изключим отровения Борис III и разстреляния му брат Кирил, всеки от този знатен сой догонва достойните старини. Надхвърлил 75 г., цар Симеон II е все така крепък и готов за трона (Боже, царя ни пази!), а дядо му Фердинанд доживя до 87-годишна възраст. Случайно ли, но и Тодор Живков доживя точно толкова.

Арменоиди

По расови белези Кобургите, както и Живковият род, отчетливо принадлежат към най-малобройната и най-слабо застъпената в България арменоидна раса. При мъжките представители заради монументалния нос и високия, вдаден навън и съвсем гол и объл лоб очите са хлътнали и изглеждат малки, но са бързи и проницателни. Тъкмо те пораждат внушението за хитрост, пресметливост, лукавост и двуличие - общи черти за цар Фердинанд с прякор Лисицата и за потомците му, но също и за Тодор Живков.

Разбира се, един нос, колкото и централно да е разположен и да

доминира в ландшафта

на лицето,

колкото и неповторим да е освен от природата, все пак не е достатъчен за доказване на родова принадлежност. Нужни са и други съответствия. Те могат лесно да се набавят чрез ДНК тест. Достатъчно е някой Кобург и някой потомък на Живков да дадат по един свой косъм за сравнителен ДНК анализ, и родството им ще бъде доказано или опровергано категорично.

Близо до ума е обаче, че това изобщо няма да стане в близките десетилетия, не и докато днес невръстният Симеон-Хасан не обрасне на преклонна възраст с библейска бяла брада. Мъчнотиите възникват не само и не толкова от категоричния отказ на двата рода. А при липсата на доброволно съгласие и на двете страни тестът е невъзможен. Пречките са най-вече от морално и от юридическо естество, а също и политически.

По статистически способи (дял на бездетните семейства, съотношение на безплодни към фертилни българи и българки и др.) е изчислено, че доста над 20% от хората у нас живеят в заблуда за биологичните си бащи. Още по-голям е процентът на мъжете, които са въведени в заблуждение за своите биологични деца. При жените обаче този процент е практически нулев. От това следва, че обществото у нас и семейството като основна негова клетка дължат стабилността си на умението на българката до сетния си час да държи езика си зад зъбите.

Ако ДНК тестът стане бърз, лесен и достъпен и ако той поевтинее колкото теста за бременност, тогава истината ще цапардоса стотици хиляди. Цяла България ще бъде разкъсана от конвулсиите на хора с разбити семейства и с разкъсани синовни връзки. Не случайно редът за доказване на родство чрез ДНК тест е толкова сложен например при развод и дела за издръжка. Процедурата за доказване на родство с покойник, ако изобщо я има, е със сигурност още по-тежка.

Най-после разкриването на НРБ като монархия чрез ДНК тест на Живков ще има толкова големи и непредсказуеми обществено-политически последици, че може би наистина е по-добре то да се отложи с едно 50-100 години. Дотогава ще се задоволяваме с косвени улики и ще се опрем на градските легенди.

Височайша закрила

Според една от тях като нелегален деец на БКП от средата на 30-те г. на ХХ в. Тодор Живков е закрилян сякаш от невидима могъща ръка. Мнозина я привиждат като ръката на всесилния полицай Никола Гешев и набеждават Живков за негов агент. Нищо в запазените архиви на Гешев не подсказва това, но пък и тези архиви са били най-старателно санирани от самия Живков. През 90-те години, вече свален от власт, той дава крайно многозначителен отговор на въпроса дали е бил агент на Гешев с думите: "А дали той не е бил мой агент?"

Освен поредно доказателство за острия ум на Живков, този отговор е и намек, че закрилялата го могъща ръка е била някъде високо над Гешев във властта, т.е. в двореца.

Симетрична е и ответната закрила на Живков, откак той се укрепва във властта, над изгнаника Симеон. Тази закрила е толкова осезаема, че въпреки цялата дискретност поражда съмнения да не би царят да е бил съветски агент, контролиран от тайните служби на България. Косвено това се потвърждава от факта, че цар Симеон осъществи своя поход обратно към властта чрез капиталите на хора като Илия Павлов, чрез подкрепа на политици като Ахмед Доган и на експерти като Георги Марков - все лица от паноптикума на Държавна сигурност.

Когато обаче в областта на разузнаването нещо е толкова очевидно, то със сигурност не е истина. Закрилата на Симеон II е била по-скоро братска.

Друга градска легенда за родството на Живков с Кобургите се гради върху факта, че като девойка баба Маруца - майката на Живков, от 1908 до 1911 г. е наемана за полска работа във "Врана", после в царските конюшни и накрая като прислужница. Тя е обитавала една от стаичките на слугинския етаж под покрива на двореца. Кои царствени особи са се качвали нощем по тясната вита стълба, остава загадка. Но като се отбележи колко похотлив е бил Фердинанд, а също и многобройната челяд на Симеон II, видно е, че Кобургският род се слави открай време със завиден промискуитет. За Фердинанд има многобройни свидетелства, че си е падал по млади слугини, които наричал "красотки от село". Той е имал и свой термин за забежките си по витата стълба - наричал ги е "удоволствена релаксация". А и последният, много късен брак на Фердинанд е именно за слугинята му в Кобург.

От друга страна, далеч преди началото на ХХ век е било дълг на аристократа, на владетеля да спи и със слугините, за да може подрастващите му синове своевременно да преминат "обучение" в стаичките им. Т. нар. инициация на благородниците от векове е ставала именно по този начин, като най-често първопроходец в слугинското легло е бащата или по-големият брат.

Така през стаичката на Маруца първо ще да е минал Фердинанд. След време вратата е останала незалостена за 17-годишния престолонаследник Борис, тъй като с оглед на рождената дата на Тодор Живков това ще да е станало някоя нощ между 7 ноември и 7 декември 1910 г., ако не и малко по-рано. А 16-годишният княз Кирил е бил наред през следващата зима в друга стаичка.

Кога е роден Живков?

В този контекст, официалната рождена дата на Тодор Живков е, разбира се, фалшива. Но и извън него, още преди 1989 г. бе широко известно, че рожденият му ден 7 септември по политически съображения е подбран така, че да се вмести прецизно в навечерието на националния празник 9 септември, без обаче да застъпва Съединението, още по-малко деня, когато според вицовете човек си купува фабрика - 8 септември.Датата е и удобна, най-вече за държавния протокол и даваните по онова време приеми. Но не само рожденият ден, много обстоятелства от биографията на Живков са уточнявани в работна група начело със самия него. В нея влизат личният му секретар Милко Балев, членът на Политбюро проф. Йордан Йотов, който е отговарял за историческата достоверност, и поетът Димитър Методиев. Той пък е шлифовал стилистично биографичните очерци за генералния секретар до пълната им стерилност.

При толкова строг пропускателен режим за фактите от миналото му Живков направи фурор, като сам обяви, че рождената му дата всъщност е неизвестна. Ето какво пише той в мемоарите си:

"Дълги години бе оспорвана и датата на моето раждане. И то не от някой друг, а от собствената ми майка. (Sic!) Нашият спор с нея така и не приключи. Наложих се аз, но тя докрай остана на своето. Какъв е случаят? Майка ми твърдеше, че съм се родил навръх Симеон, по стар стил. Но свещеникът, който ме кръщавал, известният поп Велчо, бил порядъчно пийнал, та сварил да запише само деня на кръщавката, а пропуснал датата на раждането ми. Познавах добре традицията по нашите места и знаех, че обикновено детето минава през светия купел месец след раждането.

Пресметнах и определих датата - 7 септември

Майка ми остана непреклонна: "На никакъв 7-и, роден си навръх Симеон, на 20-и." Всеки път завършвах препирнята ни с думите: "Иди се обяснявай с попа, мамо, мен ме остави." Ако я бях послушал, сега щях да съм по-млад с цели 13 дни!" (Тодор Живков, "Мемоари", 1997 г.)

Вместо да изясни истината, този откъс забърква страшна каша не само около раждането на Живков, но и по въпроса за биологичния му баща.

Защо Тошко Маруцин?

Маруца се омъжва за Христо Живков в самия край на 1910 г. и първородният им Тодор се ражда критично скоро след това. Семейството набъбва с брат му Георги и сестричките Пенка (която умира от холера още невръстна) и Цветанка. Извор на сведения за децата е майка им, тъй като таткото Христо неизменно отсъства при ражданията в семейството. Сякаш за него е съчинена старата градска песен за вътрешния гурбетчия, който при своето завръщане брои децата и пее: "Наместо две намерих три." А освен на гурбет бащата на Живков ходи и на война през 1912-1913 и през 1915-1918 г., като стига чин подофицер.

Ето защо в официалната биография на Живков (Партиздат, 1981 г.) изглежда съвсем по принуда е филтриран следният текст за бащата Христо: "Гонен от сиромашията, почти през целия си трудов живот той е на работа вън от родното си село. 12 години е кожухар в габровски фабрики. По характер Христо Живков е затворен и мълчалив. За това допринася и животът, който води далеч от неговите близки."

Тук почти се признава, че семейните връзки между съпрузите са били доста хлабави, което и обяснява отчуждението на бащата. Самият Живков добавя в мемоарите си обилни аргументи в полза на този извод. Според него заради честите разправии със свекъра майка му Маруца е напускала дома многократно и отивала при братята си в Орхание (Ботевград). След месеци баща му отивал там и с много кандърми си я прибирал.

И днес този модел на съпружество с чести и продължителни разкъсвания е много типичен за циганските съжителства. Маруца Живкова, по баща Дръвнишка, всъщност е родена в Сомовит през 1886 г. В речника на Стефан Илчев за собствените имена нейното име "Маруца" е обозначено като румънско, много разпространено сред влашките цигани. Освен това според едно късно свидетелство на журналиста Йовчо Йовчев при всяко посещение на делегация в Правец баба Маруца го е викала, за да си поговори с него на влашки, защото нямало с кого другиго.

За предците е установено, че са "чукачи", както са наричани ковачите - цигани, и че идват от Влашко. Насилствено са покръстени заедно с други цигански родове в Орханийско през 1878 г. и това е документирано от Тома Васильов, който тогава е бил секретар на околийския началник. Със сменени имена, те се омесват с останалото население и към периода след раждането на Живков вече са интегрирани.

Кръстеняци са и предците му по бащина линия. Те пък са от рода Яшарови (Яшар = Живко), но години наред са били наричани Замфиркьовци, нарицателно име за "цигани" в този край. (Замфир, Замфира са много популярни сред циганите лични имена, произхождащи от гръцката дума "сапфир".) Дядото на Тодор Живков е бил известен в Правец като Тодор Замфиркьо. А от един незнайно как оцелял документ отпреди 1944 г. се вижда, че Живков се е записал с името Яшаров за член на някаква кооперация в София.

Друга важна улика за липсващия баща е фактът, че чак до постъпването му в гимназията в Орхание Тодор Живков е бил известен в Правец като Тошко Маруцин. Според българската традиция на майчино име (матримоним с окончание -ин за женски род в родителен падеж) са записвани децата, чийто баща е неизвестен или отказва да ги припознае.

В контраст с бащата официалната биография описва Маруца така: "Будна девойка, с открит характер и ведър нрав, сръчна в работата, пряма в отношенията с хората. Душевната щедрост и самораздаването са нейни драгоценни качества." (Тук изумява със значенията си странната дума "самораздаване" като качество на младата Маруца.)

На Димитровден в годината на ранната смърт на баща будната Маруца е заведена на Подуенския пазар за слугинчета и изкарва във "Врана" почти до края на пролетта. През есента това се повтаря, тъй като за бедните селски семейства такъв е начинът да се намали броят на гърлата за изхранване през зимата, когато няма работа на полето.

За последно Маруца е наета в двореца през есента на 1910 г., но по Коледа набързо е омъжена за приходящия в Правец по туй време Христо. След Нова година той пак поема на гурбет, а тя се връща към задълженията си в двореца. Но тъй като явно се е почувствала непразна, а и започнало да личи, в края на март я отпращат обратно в Правец. Според градската легенда Маруца си е заминала с цяла волска кола с дарове и оттогава семейството й вече не е изпадало в крайна сиромашия.

Преносен или осмаче?

Сега вече става ясно защо майката води със сина си онзи дългогодишен спор, който Живков описва в мемоарите. Очевидно стратегията е била да отмести датата на раждането му дотолкова, че зачатието да попадне в дните след венчавката при условията на нормална 9-месечна бременност. Но синът не схваща мотивите на майката и "дълги години" спори с нея, без да се отнесе до баща си. Явно бащата е бил неспособен да осветли въпроса кога е роден синът му, макар да е бил наличен по време на спора. Христо Живков доживява до дълбока старост. Хора от охраната на сина му са го запомнили с фразата: "Най обичам да пикая на теферич!"

Стъписващото е обаче, че и майка, и син грешат в датировката. Денят на Симеон Стълпник, който майката сочи за рожден ден на Живков, през 1911 г. е бил на 14-и, а не, както твърди тя - на 20 септември. По нов стил той е на 1 септември. Ако раждането е било на 20 септември, Тодор Живков, за да е син на баща си, ще да е престоял в майчината утроба кръгло 10 месеца. Защото, като изключим дните му като младоженец, бащата по признанията на самия Живков всяка година

се е запилявал по Габрово

"от есента до късна пролет".

Тук обаче престараването на майката не е от значение - тя явно е гледала да се подсигури. По-важно е, че синът сам пресмята и определя своята рождена дата и при все това я е сбъркал. Да, поради високата детска смъртност наистина се е бързало с кръщаването на децата след раждането им, с цел да бъдат предпазени. И все пак се е смятало за вредно и дори опасно бебето да бъде изнасяно извън къщата и двора, преди да минат 30-40 дни. Изчаквало се е и майката да излезе от състоянието на лехуса, т.е. да се очисти след раждането и да дойде на себе си.

Поради това, а и по благочестив обичай (отглас на големия християнски празник Сретение Господне), на 40-ия ден от раждането им мъжките рожби са занасяни в черква за пръв път, за да получат благословия по подобие на бебето Исус и на майките се е четяла специална молитва. Тогава обикновено се е определяла и датата за кръщене. Това личи от повечето кръщелни, издавани по същото време от по-трезвите попове в големия Етрополски манастир, който е съвсем близо до Правешкия "Св. Тодор".

Да приемем, че пияният поп Велчо е вписал кръщението на Тодор Живков в някой от дните след 7 октомври - най-вероятно на 8 октомври, неделя. Тогава реалната рождена дата на Живков следва да е между 22 и 26 август 1911 г. Явно баба Маруца е имала сериозни причини да я "избури" с цял месец. Иначе синът ще излезе осмаче, което само по чудо би оцеляло, за да стане генерален секретар.