Ричард Бъртън искал да играе във филм по сценарий на писателя

Вижда нереална самодива в Момчилград и след 2 години написва своята Елица. Оказва се, че видението му е било от плът и кръв, но се е казвало Иелица

Нападан бе, че най-емблематичният
му роман е поръчан от комунистическата
власт, че е фалшификация на исторически
факти, че е дело на негова колежка

Pеалността изглежда малко мътна, премрежена, като в мъгла. Присмехът на децата, че не може да прочете какво пише на черната дъска, го огорчава. Те смятат, че той е горделив и надменен, защото често ги подминава и игнорира дори приятелите си. Истината е, че момчето просто не ги вижда, защото от малък страда от силно късогледство, но ще сложи очила чак на 12 години. В неговия затворен свят има врати, които го отвеждат към простори, в които може да види и да изживее всичко - четенето му дава крила, писането - абсолютна власт. Понякога не се храни с дни, защото е гладен само за творчество. Започва да пише още щом научава буквите, и на 12 г. е готов с първия си научнофантастичен роман - “Хора от три планети”, а на 15 г. - и със съвременен роман за живота си и за този на своите съученици.

И все така това лошо зрение ще го кара да вижда като в просъница в света около себе си видения, които ще са полуистински, полуизбягали от неговото въображение, за да се върнат пак там по-реални от всичко живо. Той съумява да вижда своите истории и герои, както вижда Родопа, със затворени очи, в себе си.

Излязохме ли на поляната пред воденицата, видяхме Елица, стъпила на мраморния камък отдясно на вратата, да реше с костен гребен косата си. Защото Елицината коса, когато се разплетеше, се влачеше по земята, та трябваше да я реше стъпила нависоко. А когато я заплетеше, косата й стигаше до средата на прасците и плитките бяха дебели колкото ръката й. Цветът на косата беше като на кестен, който току-що се е излюпил от зеленото си яйце.

Тогава Манол се спря и загледа Елица. Видях на лицето му израз, що не можах да разгадая. Зъбите му бяха стиснати, а устните леко разтворени. Очите му не видях (“Време разделно”).

Сряда, 17 юли 1963 г. Акад. Антон Дончев описва за първи път своята най-скъпа героиня, която като безценен елемент от емблематичния му роман “Време разделно” ще прескочи с лекота от литературния свят към този на киното, родена най-напред в магическата среща между писателя и най-красивото видение.

“Навън беше тъмна и никаква вечер, докато отнякъде не изникна тази самодива. Облечена с бяла дълга роба и разпусната коса. Вървеше така, сякаш не стъпваше по земята, а летеше. Отнякъде се чуваше глас, който я викаше: “Елице, Елице”. И тя изчезна”, разказвал е Дончев.

Това се случва две години преди той да започне да пише първите редове от книгата си буквално “като слепец”. Гостува на приятели в село Момчиловци и там в двора на къщата, в която е отседнал, я вижда. На другия ден търси красавицата из цялото село, но навсякъде му казват, че там няма никаква Елица. Нима я е измислил или е била истинска самодива, потънала в дебрите на Родопа планина.

Чак след като неговата Елица се прочува, писателят научава, че действителният прототип на героинята е била жена от плът и кръв, която вече е покойница. Всъщност истинското й име е било Иелица, а той го е чул и запомнил погрешно. Твърде късно било да я намери пак.

Почти 60 години по-късно Антон Дончев тръгна да търси своята Елица в простори, далеч от земните ограничения. Академикът почина на 92 години във Военномедицинска академия след тежко сърдечно боледуване. През годините, макар да получава огромно признание и награди за творчеството си като един от класиците на българската литература, той понася и куп критики и нападки, възпиран неведнъж в полета си към световни върхове.

“Време разделно”, който написва за 41 дни в родопска хижа край Пампорово, е преведен на близо 30 езика и достига почти двумилионен тираж по цял свят. Историята за насилствената ислямизация на значителни маси българско християнско население в Родопите през XVII век си спечелва отлични отзиви, но и навлича на своя автор много обвинения. Едно от тях е, че романът съдържа фалшиви исторически факти.

“Написаното е по-леко в сравнение с това, което се е случило в историята. Имало е дръвник, имало е чалма. Плащал се е кръвен данък. Прибирали са момчетата от 9 до 14 г. и са ги превръщали в роби на султана. Всичко това го има и в моята творба, така че не разбирам вълнението на някои хора”, коментира приживе Дончев.

Писателят също така бе категоричен, че не е получавал специална поръчка от комунистическата власт да напише творбата. Идеята е лично негова, а единствената помощ, която получава от държавата, са 75 лева командировъчни, с които обикаля Родопите половин месец, за да попива впечатления.

В публикуваните посмъртно “Дневници” на писателя Йордан Вълчев дори се твърди, че книгата не е написана от Дончев, а от Фани Попова-Мутафова, която я дава на писателя заради забраната за нея да публикува след 9 септември 1944 г.

Всъщност първият човек, който прочита ръкописа на произведението, е бащата на Дончев.

“Похвали ме, че съм написал хубав роман. Чичо ми го преписа на машина и го занесох в издателството. Тогава не беше голяма работа, но оценката на Николай Хайтов за произведението ми вдигна голям шум и така се стигна до второ издаване”, споделял е академикът.

Преди да пожъне успех и слава с култовата си творба, той вкусва вкуса на провала и отхвърлянето. Неговата първа самостоятелна книга не е желана от издателите, защото е “художествено несъстоятелна” и лишена от “литературни качества”. Три години, докато живее в провинцията, Дончев пътува до София с неугасваща надежда. Междувременно трупа дългове и се разболява. Истинската причина произведението да не се харесва е, че властта не иска “да се задява” с Македония.

Все пак “Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брат му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за старейшината Горазд Мъдрия и много други хора” излиза през 1961 г. Книгата получава наградата за най-добър роман на годината на Съюза на българските писатели.

Неусетно идва моментът за втория му роман - “Време разделно”. Четири години след публикуването на историческия епос през 1968 г. Ървинг Стоун номинира книгата му за наградата “Най-добър исторически роман, издаден в САЩ”. Признанието се дава само на американски автори, но журито прави изключение и със специално решение допуска творбата на Дончев до конкурса. Генералният секретар на Организацията на обединените нации У Тан кани Дончев на вечеря в Ню Йорк, но Съюзът на българските писатели скрива поканата, а авторът “отказва” пътуването, “защото е зает в Европа”.

“Поканата да присъствам на церемонията беше скрита от мен. Отсъствието ми там доведе до влошаване на отношенията ни с издателя ми в Америка”, разказвал е академикът.

Също така незнайно кой проваля отиването на Дончев в Лондон, за да присъства на премиерата на “Време разделно”.

Успехът на романа все пак е главоломен. Неслучайно веднага привлича вниманието на световната киноиндустрия по онова време. Прочути режисьори, сценаристи и продуцентски компании като “Парамаунт” и “Сони Пикчърс” проявяват интерес към Дончев. Той си сътрудничи с Карло Понти и Дино де Лаурентис, работи с професионалисти от студиата на Берлускони.

Дори не може да си представи, че за международна продукция Лорънс Оливие обявява, че иска да играе Караибрахим, а Антъни Куин - Манол. И дори подписват договор, като българският писател е съсценарист заедно с Енио де Кончини. Само че от ЦК на комунистическата партия стопират всичко.

Българската кинематография и Българската телевизия подписват договори за филми по сценарии на Антон Дончев с италианската телевизия RAI, с френската FR3, с немската CDF и с десетки продуценти, като подробно се разработват планове за създаването на високобюджетни чуждестранни проекти. Така и не се стига обаче до изпълнение на нито един от тях.

Самият Ричард Бъртън пожелава да играе във филм по сценарий на Антон Дончев, но...

От българска страна всичко това е само говорене и разиграване без никакви реални намерения. Родната киноиндустрия и особено Държавна сигурност нямат никакъв интерес от партньорство със Запада и колаборации с чужденци.

Единственият, който ще получи правото да екранизира “Време разделно”, е режисьорът Людмил Стайков, който го разказва на големия екран у нас 24 години след публикуването му.

Дончев не спира да работи и да твори каквото и да се случва и след най-големите шамари, които получава. При отстраняването му от сценарния екип на филма “Хан Аспарух” от стреса и шока той получава отлепване на ретината. Това става, след като Вера Мутафчиева отсича, че не иска да се състезава с Дончев и ще напише каквото трябва, ако него го няма. Тя получава своето.

От 1968 г. писателят създава многобройни варианти на сценария "Началото" за основаването на Първото българско царство, така също и романа “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”. Но сценарият, за който има подписан договор за филм с “Парамаунт”, се реализира като театрален сериал в Българската телевизия, а романът излиза до 1953 година в четири тома и се продава в тираж около 890 000 екземпляра.

Любопитна е и историята на “Странният рицар на свещената книга” от 1958 г., който всъщност е преработка на сценария “Еретиците”. Същият има копие плагиат в Холивуд със заглавието “Свещеният терор”, подписано от световноизвестен американски писател и сценарист. Има още един вариант плагиат с участието на прочут американски режисьор. Романът се различава от сценария. В България книгата има тираж няколко десетки хиляди екземпляра и преводи на десет езика, като печели литературната награда “Балканика” за най-добър роман на народите на Балканите.