Мъжът на Мутафова влиза в болница, кара се с Методи Андонов как да завърши постановката “Аз бях той”

Младежи нахлуват в Сатирата въпреки забраната

Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по-смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност: "Абе – каза той, – ти каква чешка пиеса си написал?"

Спомените на Георги Марков от 15 юни 1969-а , описани в неговите "Задочни репортажи за България", са своеобразно резюме не само на

последните му часове в България,

но и на бурята от емоции, която предизвиква пиесата "Аз бях той".

Изиграна един-единствен път преди 52 години, тя остава в историята. Заради нея Марков напуска страната. Заражда се и невиждана до онзи момент полемика както в театралната гилдия, така и сред висшите държавници. "Премиерата" й, която трябва да е единствено пред тогавашния министър на културата Павел Матев, е само година след масовите протести в Чехословакия и кървавото потушаване на Пражката пролет.

От друга страна, и до днес пиесата е определяна като достижение в театралната ни история. В края на 60-те години на миналия век на всяко първо число на месеца се извива огромна опашка пред касата на Сатиричния театър. Тогава започват да се продават билетите за спектаклите, които ще се играят през следващите 30 дни.

Свободните места се разграбват за часове. Зрителите са нетърпеливи да видят на сцената

звезди като Георги Парцалев,

Татяна Лолова, Никола Анастасов. Именно те са избрани да играят в "Аз бях той", а с режисурата се захваща Нейчо Попов.

По-късно колеги определят решението на Нейчо да постави именно тази пиеса като "граничещо с лудост". В мемоарите си Стоянка Мутафова разказва споделени от Нейчо думи, че още докато чете написаното от Георги Марков, разбира, че в текста директно се говори за Тодор Живков и неговата прекомерна власт. Въпреки това Попов е готов да я представи на публиката.

Още преди пиесата да е окончателно завършена, започва да обикаля слухът, че в Сатирата се "подготвя нещо" за Първия. Актьорите репетират усилено, афишите са напечатани.

Напрежението е голямо. Нейчо Попов получава инфаркт. Колегите му от известно време вече подозирали за негови здравословни проблеми, но той казвал уверено пред тях, че всичко е наред. Все пак цялата суматоха около пиесата оказва влияние.

Попов влиза в болница, но

не се отказва

от режисирането на творбата. Методи Андонов поема щафетата и продължава репетициите с актьорите.

Веднага щом излиза от болницата, Попов пак се захваща за работа, но тя вече е почти завършена от Методи Андонов. В някои разкази за онзи период, като спомените на Мутафова, правят впечатление изказвания, че Нейчо Попов всъщност не е харесал крайния вариант на режисурата на Андонов. Затова и се е стигнало до нейното "художествено обсъждане" каквато е обичайната практика за всяка постановка на Сатирата по онова време, а на подобно събитие присъства винаги министърът на културата.

Потвърждава го приживе и Анастасов. "Всъщност какво става на художествения съвет – разправии, скандали, истинска битка между двамата режисьори. Нейчо Попов идва специално от санаториума в Банкя, за да гледа спектакъла, но не го приема в този му вид.

“Такава пиеса аз не съм искал

да поставям”

Методи му опонира: "Аз съм я поставил по текста, който ти си приел, по него сме работили с актьорите", разказва Анастасов защо се е стигнало и до решението да се направи "художествената й оценка" от министъра, преди да се играе пред публика.

Това води до още по-силен отзвук в обществото. Щом ще се играе при такава секретност, това означава, че ще е много интересно и скандално. Затова и група младежи успяват да нахлуят в залата, като чупят прозорец на театъра. В главната роля излиза Никола Анастасов и се справя великолепно, ако се съди по аплодисментите на публиката. Приживе актьорът разказва и как още преди края на постановката се приближил до Георги Марков.

"Възторжен, го поздравих за успеха. А

той отвърна: “Тази пиеса няма да се играе”,

разказва Анастасов преди години.

Един от актьорите, които също имат участие в "Аз бях той", е Славчо Пеев. Той разказва за случката от първо лице.

"В главната роля бе Анастасов. Той играеше Инженерът, вървящ по кариерна стълбичка в своето предприятие. Един ден идва Министърът, всички решават, че той е негов човек, и постепенно започват да го побутват нагоре и нагоре. И намекът, че най-отгоре е Тодор Живков, беше очевиден. Но всичко беше много добре режисирано. Това е началото на тази театрална сатира, която през годините се развиваше", разказа актьорът пред "168 часа".

След края на постановката

министърът на културата е категоричен,

че тя няма да се играе. Желчо Мандаджиев, директор на театъра по онова време, предлага компромис - да изглежда така, че героят на Анастасов преодолява стремежа към властта и да няма преки внушения за Тодор Живков. Идеята не е приета.

"Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствах никаква умора - пише по-късно Георги Марков. - Възбудата ми от заранта, от раздялата с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.

Не беше въпросът за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички

беше ясно, че щяха да я спрат

В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях (въпреки опитите ми) да се идентифицирам с тях.

Винаги усещах ясна предопределеност,

която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата - с двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност - или огънят да угасне, или водата да се изпари", пише в спомените си Марков и продължава:

"Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели — да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление.

Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва,

че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се - и за Методи, нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът "И вълкът сит, и агнето цяло". А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил "Или вълкът, или агнето".

Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:

“Ще береш

ядове с тая пиеса!”

Както описва и самият Георги Марков в спомените си, пиесата поставя точка на решението му да напусне страната.

"Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах.

Стигнах до околовръстния път. Току-що беше се излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето.

Изведнъж инстинктивно реших,

вместо да се отправя по прекия път към Калотина,

да обиколя цяла София по околовръстния път.

Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя.

Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път", описва преживяното Марков в своите задочни репортажи.