Как се стигна до обрата през 2001-а

В поредица ви представяме част от уроците на президента от 2002 до 2012 г. Георги Първанов от книгата му “Пътуване към паметта. Разкази за политика” (Университетско издателство “Св. Климент Охридски”).

Във вчерашния брой публикувахме първата част от главата “Как се печелят и защо се губят избори”, в която Първанов разказва как се е стигнало той сам да се номинира за президент през есента на 2001 г. Тогава действащ държавен глава и кандидат за втори мандат е Петър Стоянов.

Как се стигна до обрат на президентските избори на 11 ноември - вижте долу.

Публикуваме текста с известни съкращения, а заглавията са на редакцията.

Ще дадем място и за разкази на други участници в тези събития, ако имат различна гледна точка.

- Уроците на бившия президент - как се печелят и защо се губят избори

- В изборния ден очаквах тежка загуба - изведнъж към 18,50 ч стана ясно, че трябва да изляза на първа пресконференция, а не бях готов

Някъде около самата номинация (към 40 дни преди изборите) излезе социологическо проучване, съгласно което аз бях на 9-о място в предпочитанията на българите за президент. Социологическите “изследвания” бяха кое от кое по-обезкуражаващи. Пак тогава в традиционната класация на рейтингите (доверието към политиците) аз не попадах дори по средата - 15-о място. А на въпроса “Кого от кандидатите бихте подкрепили?” за човек от БСП биха гласували 6,5% срещу 42% за Петър Стоянов и 22,6% за кандидат на НДСВ. Когато избирателите са чели тези данни, няма начин да не са се питали “с какъв акъл” се хвърлям в тази битка. Проучванията впрочем се превърнаха в активно средство за психологически натиск по време на цялата кампания. Буквално до последната права упорито се внушаваше, че аз мога да разчитам на почетното 3-4-о място и че реалната алтернатива с шанс да събере гласовете анти-Стоянов е ген. Богомил Бонев. (...)

Заради ясната номинация влизахме в кампанията мотивирани и нещата започнаха да се случват. Израз на нарастващото ни самочувствие в кампанията беше и фактът, че на плакатите се появих със заканата “Идвам, защото мога!”. Дали действията ми като президент са го потвърдили, избирателите преценяват. Другото послание от 2001 г. -

“Защото съм на

ваша страна”,

трябваше да подчертае разликата ми в сравнение с претенциозни кандидати, да подчертае близостта ми до хората.

(...) Между двата тура на изборите от 2001 г. утвърждавахме “Новият президент”, защото сдържаното самочувствие беше важна предпоставка за активността на избирателите. А през 2006 г. за втория мандат вече беше достатъчно на PR материалите да има само “Президентът”. Нямаше какво повече да говорим, хората си знаеха. (...)

При формулиране на изборната стратегия през 2001 г. поставих акцент върху:

1) приоритетността на националните въпроси;

2) националното съгласие и диалога като основен подход при решаването на въпросите;

3) политическата предсказуемост и високия политически морал (нравствеността - основен критерий);

4) социалната ангажираност и отзивчивост.

В подготвяните послания съм записал с големи букви: ФИЛОСОФИЯ НА КАМПАНИЯТА - НЕПАРТИЙНА.

Планирахме остра кампания, но търсехме дискусия по същество. Не допуснахме да влезем в тона на взаимното омаскаряване, което още да ерозира доверието към институциите. Стремяхме се да запазим държавническия тон.

По време на кампанията действащият президент Петър Стоянов често внушаваше, че ако аз спечеля, това ще забави приемането ни в ЕС и НАТО. Друг е въпросът дали това може да разколебае хората в подкрепата им за мен.

В преките и задочни дебати аз не отстъпих от идеята за членството ни в двете организации. Нещо повече - подчертавах, че имам ключова роля за промяната на партийната позиция по въпроса. (...) Членството на България в ЕС и НАТО е стратегически, дълбоко мотивиран избор, но не и цивилизационен. Доколкото “цивилизационния избор сме направили при светите братя Кирил и Методий и сме го потвърдили при Паисий” - репликирах Стоянов в телевизионен дебат.

България - винаги с Европа,

никога против Русия,

обичах да повтарям...

(...) Всички помнят вероятно, че в заключителния дебат на кампанията аз не взех участие. Малцина обаче помнят, че в хода на изборния процес имаше и други дебати с моето активно участие. (...)

От щаба на Стоянов поискаха двустранен дебат и такъв беше организиран, доколкото помня, от Нова тв и Дарик радио (на 9.11.2001 г.). Стоянов беше нервен, когато слезе от асансьора си подсвиркваше странно... Дотогавашният президент влезе в дебата меко, дори говори добре, с комплименти за БСП. Аз обаче бях остър - за сблъсък не на компроматите, а на политиките. Президентът няма право да се идентифицира с определена политическа сила - “захапах” Стоянов за изявлението “аз съм седесар”... Стоянов и Костов са двете страни на един и същи медал... Стоянов е част, дори е символ на разкола в българското общество. Атакувам го за противоречивата позиция по лустрацията - през 1997 г. твърдеше, че това не е оздравителен за обществото закон, по-късно го обяви за елемент от новия морал...

Този първи дебат между мен и П. Стоянов не беше в моя полза. (...)

Широко разпространена е тезата, че Стоянов и Бонев са ми подарили победата със скандала, който се разрази между тях на дебата в една от телевизиите (bTV). Аз не взех участие в този дебат и причините за отсъствието ми са прозаични: имах тежък график и в този ден трябваше да обикалям Русенски и Силистренски регион. (...)

Чул съм доста странни

версии за неучастието ми

в този дебат

След много години например ген. Бриго Аспарухов “разказа” как бивши негови колеги от службите ме били предупредили, че президентът Стоянов ще атакува с тяхна разработка опонента си Богомил Бонев. Не сме били толкова подготвени, уви, вътрешното ни разузнаване никога не е било нашата сила. А и мисля, че никой освен самия Стоянов не е знаел, че той е задържал тази фатална разработка.

И така, във времето, в което започваше дебатът по bTV, след изнурителна обиколка аз и екипът бяхме на дълга маса със съмишленици в Бяла, Русенско. Точно срещу мен имаше включен телевизор, но без говор. Под телевизора стоеше верният ми съратник и приятел от десетилетия Тодор Велев - с двата мобифона, моя и неговия. В първите 30 минути гледах как вдигаше ту единия, ту другия и лицето му все повече помръкваше. Нашите привърженици гневно го хокаха, че отсъствам от това ключово събитие на кампанията. В един момент той отчаян захвърли телефоните настрани. Усетихме напрежението по жестовете на кандидатите в студиото. Не чухме репликата на водещата: “Ама господа, вие така дарявате победата на Първанов”. Стоянов и Бонев се бяха замервали тежко с компромати, но ние бяхме далеч от студиото. Телефоните пак зазвъняха. След минути Велев сияеше, както никога не съм го виждал. Хората ни поздравяваха за мъдрия тактически ход да не участваме в скандала.

Тезата, че Стоянов е загубил изборите заради скандала на този дебат, е не само непълна, тя е невярна. Тя обслужва определени среди вдясно, които са с високото самочувствие, че са силни, но някакво “дребно камъче” им е попречило. В следващите години се видя, че загубата на президентските избори е само началото. И обратно - нашата победа не беше неочаквана… Това е простата истина.

И няма тайни стратегии,

още по-малко сме

разполагали със секретна

информация

за намеренията на някои кандидати да се самоубият политически, като опорочат дискусията. (...)

Кога разбрах, че имам сериозни шансове? На празника на община Перник бяхме поканени и Стоянов, и аз. Стоянов си поръча почетен военен караул и се опитваше да се държи като неоспоримия държавен глава. В Перник не е имало никога военен гарнизон и моите земляци не се трогнаха особено. Поканиха ни на сцената и впечатлението беше убийствено. На площада имаше хиляди хора, мнозина с моите плакати и окуражаващи лозунги. Стоянов говори по европейски, аз говорих за миньорите, металурзите, за спортистите на Перник. Говорих земно, “по нашенски”. Накрая площадът скандираше “Първанов - президент” и не беше само резултат от добра организация. (...)

В деня за размисъл, както и в решаващите часове на гласуването аз бях приел прогнозните социологически проучвания и

очаквах тежка загуба -

най-много 3-о място

(след Стоянов и Бонев). В такъв случай се готвех да подам оставка и с чест да напусна председателското място. В самия изборен ден докъм 15-16 часа пишех прочувственото слово, с което поемах отговорността и за да си тръгна от “Позитано”. После се появиха (макар и оскъдни) информации, че нещата вървят към минимална загуба и шансове за балотаж между мен и Стоянов. Седнах да пиша друго слово, вече по-боен, по-мобилизиращо, със самочувствие. (...)

Да, но вече стана 18, 50 ч и започнаха да се излъчват прогнозните данни. Повечето социологически агенции ми даваха преднина! Някой дойде да каже, че трябва да се готвя за първа пресконференция. “Но аз не съм готов - писал съм текстове за негативен резултат или почетна загуба. Ами сега?!”

И тогава не се порадвахме. Помня, когато изненадата беше факт, щабът ни в НДК се напълни с хора, които не се бяха появявали с години, а някои дори не съм познавал. И всички ми говореха приятелски, като реални съучастници в победата. Истинските “виновници” за успеха не можеха да си пробият път в навалицата. Сега, когато приятелите ми отново се броят на пръсти (но знам, че са истински) ми става и тъжно, и смешно. Даже някой извади червени пластмасови чашки. И, о, боже, получи се истински триумф на кича. Важното бе, че победихме...

(СЛЕДВА)