"Всеки ден пред очите ми са разхвърляните тела на децата по улицата, не мога да го забравя, казва Теменужка Сталева пред “168 часа”

“Майката на Яница мина оттам, но ние я отклонихме, без да знаем, че дъщеря й е сред загиналите”, спомня си жената

Мъка, безсилие и примирение. Тези думи описват живота на родителите, чиито деца загинаха в катастрофата навръх Великден през 2011 г. в Симеоновград. 10 години след трагедията близките на шестте момичета и момчета, които загубиха живота си без време, не спират да се молят за тях.

Те всеки ден преживяват злощастния 23 април, в който кола помита на тротоара групата младежи, отиващи към църквата, за да се помолят. Затова роднините на починалите Яница Бойчева, Георги Георгиев, Евгени Атанасов, Красимир Марков, Мелин Зеид и Трифон Трифонов продължават да се борят за по-сурови наказания за убийците на пътя.

Задържан за ужасяващото меле тогава е 23-годишният Данаил Георгиев, който сяда зад волана пиян и подкарва опела със 133 км/ч по улица "Съединение". Той получи присъда от 12 години лишаване от свобода, а неговият братовчед Живко Желев, който му е дал колата, е осъден на 7 години затвор. Дълго време пострадалите близки настояват престъплението да бъде приравнено с непредумишлено убийство, но безуспешно. Съвсем скоро се очаква отговорникът за смъртта на шестте деца да излезе на свобода. Родителите обаче смятат, че това ще се случи много по-рано, както е станало и с неговия братовчед.

Днес на мястото, на което ангелите загубиха живота си, има издигнат мемориал. Той напомня на всички преминаващи оттам за трагедията. Това е и мястото, на което всяка година се отслужва панихида в памет на децата.

Трагедията обаче не остава само за родителите. Хората, които първи се притичват на помощ и виждат с очите си ужасяващата гледка, все още живеят с кошмара оттогава. Спомнят си ясно разхвърляните по улицата тела и мисълта, че там може да е собственото им дете. Една от тях е Теменужка Сталева, която заедно със съпруга си е на мястото на катастрофата минути след сблъсъка.

Пред "168 часа" тя разказва за спомена си от черния 23 април и живота след него.

- Г-жо Сталева, вие сте били един от първите свидетели на ужасяващата катастрофа. Минаха 10 години от нея, но забравя ли се подобна гледка?

- Тези, които бяхме там първи и видяхме с очите си случилото се, никога няма да го забравим. Не е минал дори и ден, в който да не си го спомняме и да го преживяваме отново и отново. Всяка сутрин се будя с мисълта за тези ангели, които си отидоха толкова рано. И няма как да бъде по друг начин, защото мемориала в памет на загиналите деца го виждам всеки ден. Той е на метри от моя дом. Не мога да свикна с подобна мисъл, с подобна гледка. Тя те белязва завинаги и определено те променя, оставяйки трайна следа в твоя живот. Страдаме всеки ден за прекрасните момичета и момчета и се молим за тях.

- Всъщност вашият съпруг е първият, който излиза навън, за да види какво се случва. Какво си спомня той, а и вие самата от същата вечер?

- Съпругът ми чу силния удар, но аз - не. Спомням си, че изгасна токът. Мъжът ми веднага излезе, за да види какво се случва. След него излязох и аз. Стоях на входната врата, а той вече беше на пътната. В този момент се обърна към мен и никога няма да забравя какво ми каза. Думите му бяха: Стана нещо страшно. Аз замръзнах, защото в този момент не знаех къде е големият ми син. Той беше изключително близък, направо неразделен с Георги - едно от загиналите момчета. Знаете ли какво е да искаш да говориш, а да не можеш, защото си стресиран и притеснен. Така се чувствах аз, дори не мога да го опиша с думи. Сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, да излезе от гърдите ми. Не знаех къде се намирам. Минути след това детето ми се показа от вратата при баба си, където е останало да спи. Успокоих се, че е добре. След това с мъжа ми тръгнахме по улицата. Аз минах през жиците, които бяха на земята, тъй като от силния удар беше паднал дирекът. Беше много тъмно, нямаше никакъв ток. Първият тир, който щеше да мине оттам, спря и с фаровете освети мястото. Гледката беше неописуема. Точно в средата на пътя видяхме откъснат крак с маратонка. Оказа се, че е на Краси (едно от загиналите момчета - бел. ред.). Мъжът ми ме хвана за раменете, за да ме успокои. След това разбрахме, че са чували как един от притеклите се на помощ викал на Краси: Ставай, хайде стани, братле, но той е отговорил: "Не мога бе, брат, крака ми го няма". Малко след това момчето почина от кръвозагуба. Първите, които видяхме от децата, всъщност бяха Мелин и Трифон. Момичето все още беше живо, но то също не успя да издържи на тежките наранявания. Започнахме да търсим момчетата и момичетата навсякъде. Телата им бяха разпръснати. Треперя всеки път, когато си го спомням. Гошко беше под колата, майка му сама го намери. Яница и Евгени бяха някъде близо до контейнерите, които са разположени около мястото на сблъсъка. Можете ли да си представите, че майката на Яница мина точно оттам тогава, но ние я отклонихме от пътя заради катастрофата. Все още не знаехме, че едно от загиналите деца е нейното. Жената се връщаше от църква.

- Какво се случи с децата от колата, която връхлетя с висока скорост?

- От силния удар шофьорът Данаил беше отишъл някъде на задните седалки. Момчето беше в безсъзнание. Не даваше признаци на живот. Явно е оцелял като по чудо. Видяхме как неговият спътник излиза от колата. По-точно от прозореца, защото вратите бяха смачкани и не можеха да се отворят. Беше изключително притеснен. За щастие, ако мога да кажа така, не всички момичета и момчета, върху които автомобилът връхлетя, загинаха. От осемте деца две оцеляха. Това бяха Мария-Луиза и Милен. Приеха ги в болница ранени. Мария - особено тежко, но лекарите направиха всичко възможно да се възстанови. Днес тя вече е майка на прекрасно детенце. Сигурна съм обаче, че всеки ден си спомня станалото.

- Кога точно пристигна линейката?

- Не мога да ви кажа час. Аз звънях много пъти, карах се дори и с жената, която приемаше обаждания. Обяснявах, че става въпрос за страшна катастрофа с много жертви, които имат спешна нужда от помощ. Казах й, че има деца, които ще загубят живота си, ако някое медицинско лице не ги погледне бързо и не се погрижи за тях. Имах чувството, че екипите се забавиха много време. Когато си под напрежение, ти се струва, че всяка минути минава като час. Всички съседи, а и не само, се бяха събрали на улицата, опитвайки да помогнат. Още в мига, в който зърнахме колата, която беше по таван и толкова смачкана, знаехме, че не става въпрос за най-обикновен сблъсък, а нещо страшно, което ще преживяваме години наред. Допреди да дойдат пожарната и полицията, мястото се осветяваше от фаровете на колите и тировете, които спряха, за да видят какво се случва. След като дойдоха екипите, последва вдигането на телата и колата. Всичко приключи някъде към 4,00 ч. Тогава беше прибрано и последното загинало дете. Още през нощта целият град знаеше какво се е случило. За нас следваха дни на будуване. Всички, които станахме свидетели на последствията от катастрофата, не можехме да спим. Мислихме, изживявахме отново момента. Молехме се родителите, с които сме близки приятели, да бъдат силни. Молехме се децата в болницата да се оправят. Не знаехме на кой свят сме. Симеоновград потъна в скръб. Всички се запитаха защо трябваше да се случи това. Защо едни невинни деца, още невидели нищо от този живот, трябваше да си отидат на Великден, и то точно когато са се запътили към църквата. Не трябваше ли тогава Бог да бди над тях, защото отиват до храма, за да се помолят? Толкова много въпроси ни мъчеха, но отговор не намерихме.

- Доколкото разбрах, децата са се познавали и с Данаил, който е шофирал опела?

- Разбира се, че се познаваха. Знаете ли, че на Нова година всички тези деца, върху които връхлетя колата, празнуваха вкъщи, а на партито дойде и той. Не знаехме по какъв повод, но предполагам, че от общи познати са решили да се съберат и да пострещнат заедно празника. Няма как да не са се знаели, защото пак казвам, че градът не е толкова голям. Приятели, познати, събирали са се заедно. Не се е чувало да се карат с него, някой да е имал проблеми. Такова нещо не се е случвало.

- Съвсем скоро той ще бъде пуснат на свобода, защото ще излежи присъдата си.

- Знам, че е така. Тези 12 години, които му дадоха, не успокоиха родителите на загиналите деца. И до днес, разбира се, те все още не могат да простят на никого за станалото. Все пак говорим за техните дъщери и синове. Дори да иска прошка, няма как да промени нещата. Просто станалото трябваше да е урок на всички, за да ни направи по-добри хора. Не само малки, но и големи. Никой не трябва да кара пил или дрогиран, защото, когато трагедията стане, няма връщане назад. Заради една грешка си отиват невинни хора и нищо не може да се промени. Мъката остава за близките, които трябва да се учат да живят без тях и да свикват с вечната болка и празнота. Страданието е нещо, което не спира след едно "извинявай". По този повод искам да кажа, че въпреки изминалото време през мястото, на което се случи катастрофата, днес продължават да минават с бясна скорост. Отсечката е права и това им позволява да карат бързо без значение кое време на денонощието е. Шофират безразсъдно, а точно там трябва да са най-внимателни.