“Папките са затворени в шкафове, след окончателната присъда всичко приключи”, казва майката

“Не сме взели една стотинка от тези 400 хил. лв., които Колев трябваше да ни плати”, допълва още тя

Примиряваш се с фактите, дори да знаеш, че те не са цялата истина. С болката свикваш. Това е равносметката на Фани Белнейска 15 години след жестоките убийства на дъщерите й Росица и Христина. Макар случаят вече да е приключен, а папките, както казва тя, затворени по шкафовете, ужасяващото престъпление все още повдига въпроси, на които едва ли някога ще бъдат дадени отговори.

Кой е бил другият мъж, чиято ДНК е открита по едно от момичетата? Каква е била неговата роля в нападенията? Прикрит ли е от някого? Премълчава ли най-важното Лазар Колев - единственият обвинен за издевателствата? Възможно ли е всичко това да е просто теория на конспирацията?

Разпитани бяха хиляди души, част от които вече не са сред живите. Повечето от разследващите, които работеха по случая, вече са пенсионирани. Според Фани Белнейска това, което й остава, е да приеме, че казусът е приключен. От години никой не я е търсил, тъй като нови следи няма. Не са й съобщили дори, че делото срещу съучастника на Колев е спряно. Но това никак не я учудва. Според нея името на другия човек ще остане мистерия въпреки необоримите доказателства, че има такъв.

До 3 февруари 2015 г. споделя болката от случилото се заедно със съпруга си Стоимен Белнейски. В същия ден той е открит мъртъв край коловоз на гарата в Пазарджик. Аутопсията показва, че железничарят е покосен от инфаркт, докато бил на работа. След смъртта му единствената подкрепа на Фани е осиновената им дъщеря Мария. Днес двете очакват с нетърпение бала на момичето. Казват, че живеят добре и не се оплакват.

Какви са изводите от случилото се според Фани Белнейска, четете в интервюто.

- Фани, минаха 15 години от случилото се с Росица и Христина. Каква е равносметката и получихте ли възмездие?

- За тези 15 години няма ден и нощ, в които да не съм мислила за дъщерите си. Измина толкова дълго време от онзи 30 януари 2006 г., а сякаш всичко беше вчера. Още ясно си спомням мига, в който ми съобщиха какво се е случило, и болката, която усетих в гърдите си. Нищо не може да излекува това, което изпитах тогава и продължавам да изпитвам в момента. Равносметката е, че след 15 години на мъка и борба да има справедливост аз вече се примирих с това, което стана. Моята равносметка е, че лошо по света има и много хора страдат, но когато нямаш никого зад себе си, в един момент ти просто се изморяваш и приемаш нещата такива, каквито са. Посоченият от властите за убиец е в затвора и ние със съпруга ми приехме това, макар да знаем, че цялата истина никога не ще излезе наяве.

- Вие самата все още ли вярвате, че е имало втори човек с момичетата във фаталната нощ?

- В нито един момент не съм се колебаела в това. Аз самата съм сигурна, че е имало такъв. Категорично беше извлечен и втори ДНК профил на друг мъж, но така и не стана ясно кой е той, какво е неговото име, каква точно е била ролята му в онзи ден. Едва ли някога ще получим отговор на тези въпроси. По случая отдавна не се работи. От много години. Той беше затворен. Никой вече не се занимава с него, след като се чу окончателната присъда за Лазар Колев. Повечето от хората, които тогава разследваха, вече са пенсионирани. Вече никой не ме търси, не се интересува. Папките са затворени в шкафове. Станалото с дъщерите ми сякаш потъна някъде далече в тъмнината. От всичко накрая остана само една болка, с която се научих да живея. Моят случай не е прецедент. Има още много такива. Има родители на деца, които никога няма да получат възмездието, което искат, но не спират да го чакат и да вярват, че един ден това ще стане. Трябва да бъдат силни.

- Лазар Колев трябваше да ви плати обезщетение от 400 хил. лв. Получихте ли нещо от тези пари?

- Нито лев, нито една стотинка. Не сме взели нищо от него. Причината е, че той няма никакви пари, никаква собственост на негово име. Доколкото знам, всичко, което преди това е имал, е било прехвърлено на негови роднини и по документи наистина не разполага с нищо. Аз мога да кажа, че през цялото време досега изобщо не ни е дал и един лев. Надали ще вземем някакви пари. Дори съм спряла да вярвам в това. Работя, грижа се за дъщеря ми Мария, трудно ни е, но се справяме. Не живеем богато, не живеем и бедно. В средно положение сме. Има и по-зле от нас, има и по-добре. Ние си се гледаме, справяме се и не се оплакваме. Още работя в общинския старчески дом. Купихме с кредит ведомствен апартамент. Изплащам си го редовно.

- Как е Мария? Какво ви предстои оттук нататък?

- Добре е. Тази година става на 18. Мислим и планираме абитуриентския бал. Тя се вълнува много. Иска да продължи да учи. Аз ще й помагам финансово. В гимназията сега учи за помощник-фармацевт и лаборант в химическата и козметичната промишленост, но има желание да не спира дотук. Добро дете е. Слуша ме много. Когато й кажа нещо, веднага е готова да го направи. Казва: Добре, мамо, ще го направя. Голяма опора ми е. Подкрепяме се двете. Уважава ме. Това е най-важното. Аз се боря за нея сега. Живея за нея. Тя е слънцето в мрачните дни. Когато ми е тъжно, ме прегръща и ми казва, че всичко ще бъде наред.