От началото до края, от раждането, през средната възраст, през строежите на неумното и обреченото на разруха, до онова, което в нашият студентски химн се пееше с отчаяние като: post molestem senectutam, nos habebit humus т.е. че след несгодната ни старост, най-накрай ще ни приюти земята, през цялото това време ме измъчва мисълта, че сме живели някакси фалшиво. По дефолт. Коридор, откъдето не може да се види Вселената. Търсил съм оптиката, чрез която най-накрая да я зърна. Малките бинокли на въображението са ми служили донякъде. Но, бидейки коридорен плъх, обречен на движението по дифолт, сякаш доброволно съм се отрекъл от зрението отвъд хоризонта. Мисля, че с повечето хора е така. В коридора няма никой, който да бъде осъден. Грегор Замза чака да започне Процесът. Всъщност този коридор е Чакалнята за онези, които чакат присъдата си.

А пък моите думи, може би трябваше да запазя у себе си, а не да ги развявам пред неизбежните си съзатворници. Навяват тъга. По-добре щеше да замълча.

*От фейсбук!