Атакува най-високия връх в Южна Америка през нощта и едва не губи крайниците си - ноктите му посиняват, а лицето му става лилаво

Серия от провали превръщат това в най-кошмарната му експедиция

Измина една година от смъртта на алпиниста Иван Томов, който загина на 17 май, след като покори връх Лхотце в Хималаите. Той остави ярка следа в този спорт, а екип на “Нешънъл Джиографик” пристигна от Канада, за да направи филм за него. По повод годишнината от кончината му "168 часа" публикува първата част от историята за изкачването му на най-високия връх в Южна Америка, която той е разказал в дневника си.

Лошо е, когато човек стане заложник на чуждите очаквания. Още по-зле е, когато позволи тe да се превърнат в негови собствени. За мен и за почти всичките ми приятели експедицията на Аконкагуа (най-високия връх в Южна Америка (6962 м) - бел. ред.) имаше един-единствен възможен завършек - снимка горе до кръста. Всичко друго щеше да е провал. Е, може утешително да се използва думата опит. Ще напиша какво и защо не се случи.

Цялото пътуване до Южна Америка започна лошо

След като кацнах в Сантяго, ме държаха 2 часа на летището заради пакистанската ми виза. Разпитваха ме защо съм сам, нямам ли семейство или приятели в Чили. Тези въпроси обикновено ги задават на хора, опитващи се нелегално да емигрират в САЩ или Канада, или на личности, заподозрени в терористична дейност.

Бях явно втората категория. Впоследствие един униформен ме придружи и изчака да си получа багажа и ме отведе в една стаичка, където прерови всичко. След като се убеди, че историята ми с алпинизма съвпада със съдържанието на двете раници, ме пуснаха. Така съкратиха времето ми в Сантяго от 5-6 часа само на 3 за културен туризъм.

Вечерта хванах полет за Копиапо (град в северната част на Чили - бел. ред.). Целта ми беше Охос дел Саладо, най-високият вулкан в света. Трябваше ми за аклиматизация за Аконкагуа. Обаче и там нещата не потръгнаха. Първо,

не ми изготвиха пермит

(разрешително - бел. ред.) първите 3 дена. Второ, единствената агенция, която се нави да ме закара до Лагуна Верде (на базов лагер 4200 м) след 2-дневни преговори, ми отказа услугата, за която бях склонен да платя $1000. Причината бе, че моят стил бил твърде рискован за тяхната политика на работа. Милите татуирани и пирсинговани чилийски младежи не можеха да проумеят как така ще ме хвърлят изведнъж в пустинята на 4200 м от Копиапо, който е на 480 м.

Спах в най-евтиния възможен хотел за $50 на нощ. Условията бяха много по-лоши, отколкото в хостел. Изненадах се неприятно от стандарта на живот в Чили. В крайна сметка реших повече да не губя време и пари и на 7 февруари си хванах нощния автобус, като на следващия сутрин бях на 900 км южно отново в Сантяго на автогарата. Веднага хванах автобус за Мендоса. Тук се случи главната неприятност.

Някакъв Худини незнайно как ми открадна малката раничка,

която тежеше около 10 кг. Качих се на втория етаж в автобуса, сложих я над главата си и чаках да тръгнем. По някое време извадих телефона си и видях, че почти нямам батерия. Бяха изминали около 40 мин. от настаняването ми в автобуса. Изправих се да си извадя пауър банка от раницата и се оказа, че нея вече я няма. Поне не там, където я бях оставил съвсем скоро. Казах на шофьора, преровихме и двата етажа на автобуса, и нищо. Така

останах без всички зарядни, лаптоп, тоалетни

принадлежности, цивилни дрехи и част от екипировката си за Аконкагуа - термобельо и гортексовото ми яке за атаката. Най-лошото бе лаптопът. Там бяха запазени всички пароли за бързо пазаруване през пейпал, ибей, самолетни билети и т.н.

Имах няколко хиляди паунда на картата си и не знаех дали в момента, докато пътувам, някой не я източва. Английската ми симкарта нямаше роуминг с никой оператор в Чили и Аржентина и нямаше как да се обадя в банката си да блокирам всички евентуални трансакции. А и нямах и батерия.

Пристигнах около 15,30 ч. в Мендоса. Веднага купих някакви ментета зарядни за телефона и фотоапарата от автогарата, взех една карта на града и след около 15 минути се озовах в туристическия център в Мендоса. За да получа пермит за Аконкагуа, трябваше да отида в някоя от фирмите, предлагащи сервиз в базов лагер, и да си купя някаква услуга от тях.

Например муле или нощувки и храна. После с въпросната бележка да си платя пермита за върха ($582) и накрая да се върна във въпросния туристически център с всички документи и да ми издадат разрешителното. Имах около час и половина, преди да затворят, и се справих с въпросните задачи.

Вместо муле си платих 2 дни легло и храна в базов лагер ($200). Вече нямах кой знае колко багаж за муле, можех спокойно да вляза аз в тази роля за аклиматизация.

След това започнах да търся лаптоп и да набавям откраднатата екипировка. Купих си някакъв аржентински бренд термобельо съмнително качество.

От яке се отказах, искаха по $500-600

за някакви местни марки. Моят бергхаус от Германия струваше 150 евро. С лаптопите същата история - 2 пъти по-високи цени от Англия за марки, които не бях чувал до момента. Намерих един самсунг втора ръка за $300. Проблемът бе, че е с испанско меню и уиндоус 8. Преди това намерих супермаркет и си купих храна за експедицията. До 4 ч. сутринта си проверих банк акаунта, смених всички пароли и дремнах до 7,30 ч. В 10,15 ч. си хванах автобуса за Хорконес (входа на национален парк “Аконкагуа” - 2800 м). Мотивацията и желанието ми за този връх клонеше към нула. Действах чисто по инерция, колкото да следвам мижавия остатък от плана си.

Исках да приключа максимално бързо и да си действам по културната програма. Това ми изигра отново лоша шега. Въобще

подходих към този връх някак самоуверено

Почти никаква подготовка за него (информативна и физическа). Представях си някакъв 6-хилядник на екватора, дето го качва всеки туристунгер, и очаквах да се качи едва ли не сам. Започнах добре. Спах първия ден на лагер Конфлуенция на 3400 м. Тук особеното е, че минаваш медицински преглед на този междинен лагер и после отиваш в базов. И ако показателите ти кръвно - сатурация не са добри,

не те пускат нагоре

Заковах 120/80 и сатурация 94 и ми дадоха зелена светлина за Плаца де Мулас (4300 м).

На другия ден за 5 часа и половина с 27 кг раница се озовах там и отново преминах успешно медицинския преглед и на третия ден отидох да спя в лагер Нидо де Кондорес на 5550 м. Времето беше много хубаво и планирах евентуална атака на 4-ия ден, но тук физическите закони най-сетне започнаха да работят, имах главоболие и реших да си почина. През деня се разходих до лагерите Берлин и Колера на 5900 м и слязох за втора нощувка на Нидо. Отново

главоболие и въртене цяла нощ

Забравих да спомена, че в базов лагер срещнах още един единак - Румен от Благоевград. С него решихме да се комбинираме - той имаше гортексово и пухено яке и ми даде гортексовото, а аз сложих моята палатка на Нидо за постоянно и той я използваше за преходите си.

Беше идвал тук през 2005 г. с Евгени Динчев. Тогава пили ракия на щурмови лагер и на другия ден всички се качили освен него. Не тръгнал нагоре заради махмурлук. Сега, 12 г. по-късно, идваше да си довърши експедицията. Тук ролята на Румен приключва. Той се изкачи и спа само веднъж на Нидо. Останалото време изкара в базов лагер в една малка палатка камп минима.

Не предприе никакви усилия да постигне нещо повече. Но неговото присъствие за мен бе съществено, защото именно с неговото

15-годишно яке

стъпих на върха впоследствие. След втората нощувка на Нидо слязох в базов лагер и реших да си почина една нощ. През следващите 4 дни даваха лошо време, като обаче първият от тях трябваше да е слънчев с вятър 65-70 км/ч. Имаше и една подробност - нощта преди този ден трябваше да е относително тиха с вятър 35 км/ч.

Реших да си пробвам късмета. Качих се отново на Нидо на 6-ия ден. Тръгнах за атака в 1,45 ч. Това се оказа най-голямата ми глупост. Стигнах в 4,30 ч. до 6300 м и се върнах назад с измръзвания на ръцете и краката.

Ако бях продължил нагоре, щеше да се стигне до ампутации в най-добрия случай. През нощта беше -19 градуса и вятърът нямаше нищо общо с 35 км/ч. беше поне 50-60. Легнах си в 5,45 ч. в палатката с лилав нос, бузи и чело и посинели нокти. Спах до 14 ч. От време на време се

събуждах от болки в пръстите на краката

Бяха се подули и пулсираха. Слязох в базов. Румен нямаше съдоразширяващи. Отидох при лекарките, като рискувах да си покажа само пръстите на ръцете, не изглеждаха след спането толкова зле, само имах изгубена чувствителност и ноктите имаха светлопурпурен цвят. Техният вердикт, естествено, беше да си бягам веднага надолу и никакво нагоре.

Прогнозата до неделя беше лоша, а бе едва четвъртък. Имах подобна ситуация на Тенгри и изпаднах в дилема какво да правя. Равносметката до момента беше около $1500 и насреща изхабени 12 дни от отпуск ми и измръзнали пръсти.

В следващия брой на "168 часа" четете как все пак Иван Томов успява да атакува Анконкагуа.