За първи път го видях на ул. "Феликс Каниц". Бях 10-ти клас.

Беше седнал пред едно гаражно кафене с Мария и внучетата, децата на Росен. Беше усмихнат, говореше пълен с настроение. Помислих си дали някога ще мога да говоря с този прекрасен човек. Даже още не бях сигурен, че ще искам да се занимавам с тази професия.

Дойде НАТФИЗ, предишната година Карла беше кандидатствала и не я бяха приели.

Стефан реши, че сме от Куба. Когато дойде моят танцов изпит, бях подготвил танц на музиката на Джо Кокър. Стефан се качи на сцената, събу се бос и започна да танцува с мен. Знаех, че ме харесва. Имаше толкова добри очи. Лишени от арогантност. Нямаше онази надменност, която можеш да видиш в очите на всички арт корифеи. Имаше любов. Не его. Обичаше всички и им казваше истината. Прие ни в НАТФИЗ въпреки говорните ми дефекти.

Толкова достоен беше с нас и ни учеше как да сме смели, честни (верни... казано на актьорски език). Всеки ден ни разсмиваше и освен настроение, ни градеше самочувствие. Когато влизаше, усещахме се сигурни. Той е там и ще ни защити. Правеше го, защото ни обичаше.

После, когато баща ми почина, а те имаха много общо, освен факта, че ги делеше точно един месец като години, Стефан беше 42, роден 9 декември, баща ми 43 г. - 9 януари, той пропътува 250 км, за да може да ми каже. Не искаше друг да бъде човека с тази неприятна новина. Аз бях на 20. Дойде на погребението на баща ми, въпреки че го беше виждал един или два пъти. Целуна ръка на майка ми. Прегърна ме и ми каза: "Не сте сами, моето момче".

И така беше, до вчера не бях сам с него. Сега вече съм сам.

Чух се с него малко преди да влезе в болницата. Трябваше да преозвучи реплика за филма "Завръщане". Не я бяхме записали. Беше негова идея. Той играеше дядо ми, който се появява в моя спомен. И каза: "Шест месеца не си ми идвал на гроба". Така и не я записахме. Дърпах се вътрешно. Беше ме много страх. Ужасно много ме боли без него. Помня, че го бях поканил за филма "Привличане". Той първо се съгласи. После отказа. Каза ми: "Не ми се сърди, моето момче, но не искам такава роля, искам послание." Дойде "Завръшане". И той направи това свое финално послание. След снимките в Пловдив ме прегърна и ми каза: "Моето момче, малко несериозно постъпих, не си бях научил репликите." Прегърнах го и му казах: "Беше прекрасен, Мастър." След това се чухме няколко пъти и Това беше. Сега ми е празно.

Колко много искам всичко да се промени и поне малко хората да вземат от неговата доброта.

*Башар Рахал във фейсбук