През 1989 г. историята се движи с невиждано бързо темпо. Кои са събитията, довели до обединението на Източна и Западна Германия?

Точно преди 30 години, през октомври 1989 г., студена и смъртоносна, стената, която дели Берлин на две половини, изненадващо рухва. Събитие, което сварва неподготвени всички, включително и най-големите разузнавателни централи.

През годините на своето съществуване стената е символ на разделението не просто на един град, на една държава или народ, но и на целия свят. В началото на 1989 г. режимът на Изток, макар и омразен на много граждани, изглежда стабилен. Твърде малко хора смеят да се вдигнат на открита борба за свобода и реформи. Никой не подозира, че това ще е последната година на Германската демократична република (ГДР) и че много скоро не само разделените берлинчани отново ще се прегърнат, но и германците ще заживеят в една страна. Целият свят ще се промени.

1989-а е годината, в която историята се движи с невиждано бързо темпо. В Москва не е ясно дали перестройката на генералния секретар на съветската компартия Михаил Горбачов цели да погребе стария строй, или да създаде нова функционираща система. Вероятно затова и в останалите социалистически държави хората започват да се радват на непознати дотогава свободи. Съветският съюз няма достатъчно пари, за да продължи да ги подпомага, затова всяка страна получава правото да тръгне по свой път.

Източният блок е разединен. В началото на 1989 г. в Унгария възникват независими партии, в Полша правителството преговаря на кръгла маса със свободния профсъюз “Солидарност”. В България обаче никой не иска да чуе за реформи. Така е и в Източна Германия. 76-годишният партиен вожд Ерих Хонекер определя спокойствието в ГДР като знак за превъзходството на социализма.

През това време 280 000 сътрудници на Щази, печално известната тайна служба, съобщават за обичайни прояви на недоволство, но не отбелязват промяна в общественото настроение. В целия соцлагер секретните служби не отчитат никаква вероятност за предстоящ катаклизъм. В ГДР се гласят да празнуват подобаващо през октомври 40-годишнината от създаването на държавата.

След Горбачовата перестройка държавното ръководство в ГДР вече не действа със същата решителност както преди. Генсекът на Германската социалистическа партия (ГЕСП) Ерих Хонекер се тревожи не толкова от вътрешното недоволство и критиките от Запад, колкото от случващото се в братските страни от Източния блок. Зад желязната завеса, разделила Европа след Втората световна война, зейват все повече пробойни. През август на срещата с партийните и държавните ръководители на страните - членки на Варшавския договор, Хонекер застава

твърдо на страната на

Николае Чаушеску в Румъния

и Тодор Живков в България

и се противопоставя на реформаторите, които искат право на самоопределение. В крайна сметка е намерена формула, близка до представите на Горбачов и поддръжниците му: “Никоя страна няма право да диктува събитията в друга страна. Никой няма право да си присвоява роля на съдия.”

Всяка страна може да се откаже от социализма без страх, че през границите ѝ ще минат танкове. Социализмът е едно недоносче, обявява публично Тодор Живков малко преди да бъде отстранен от власт в България.

Междувременно Унгария се стреми да преодолее изолацията от Запада и зависимостта от Съветския съюз. Подобно на почти всички социалистически държави, страната е на ръба на финансовия колапс. Унгарците не могат и не искат да носят огромните разходи за граничните съоръжения.

През май унгарски войници демонстративно прерязват пред западни журналисти телените заграждения, които разделят страната им от Австрия. Вечерта хиляди граждани на ГДР чуват новината по западните телевизии. Границата все още не е отворена, но идеята за подобна стъпка набира сили.

Така 800 граждани на ГДР използват една друга дупка, този път в системата: на 19 август Унгария е отворила границата си край селцето Шопрон. Но никой не знае колко хора са готови да избягат. Щази обаче знае какви са тези хора и се бои от тях – обикновено са под 40 години, добре образовани. И въобще не са отпускари, защото след края на ваканцията остават в Унгария, надявайки се да заминат на Запад. В резултат в много селища на ГДР започват да липсват лекари, учители, механици... Буквално всеки си задава въпроса: да тръгна ли, или да остана?

В края на лятото различни германски опозиционери започват да се обединяват. Положено е началото на “Нов форум”, основани са “Обединена левица”, “Демокрация сега”, “Социалдемократическа партия в ГДР”, “Демократичен пробив” и т.н. Новите партии искат да са алтернатива на режима, но и да задържат в родината хората, които не виждат друг изход, освен да избягат.

Какво става от другата страна на Стената? В началото на септември, на 37-ия конгрес на управляващата в Западна Германия консервативна партия ХДС Хелмут Кол трябва да бъде свален – така са се уговорили няколко бунтари. Причините са лоши изборни резултати и нетактични изказвания. След почти седем години канцлерство Кол е станал нетърпим. Някои го наричат Хонекер на Федералната република. Кол обаче се е подготвил. В ръкава си

има скрит коз:

сключил е таен

пакт с унгарското

правителство

Германия ще подпомага Унгария икономически, а Будапеща окончателно ще отвори границата – само няколко часа преди партийния конгрес. Патриотичното ликуване запушва устата на бунтарите. Отвори ли се унгарската граница, ГДР ще се обезлюди само за няколко дни. И наистина, през следващите три дни през границата минават 15 хил. източногерманци.

Политбюро на ГЕСП реагира с драстично ограничаване на броя на пътуванията за Унгария. Тогава потокът се насочва към Полша и особено към Чехословакия. До края на септември повече от 4000 души търсят убежище в западногерманското посолство в Прага, хиляди лагеруват по околните улици.

Остава седмица до 40-ия рожден ден на ГДР. Хонекер иска страната да се успокои на всяка цена. Разрешава на потърсилите убежище в посолството да заминат, но само с извънредни влакове през територията на ГДР. Последен отчаян акт на суверенитет - бягството трябва да изглежда като проява на милосърдие от страна на ГЕСП. Но потокът от бегълци не секва. Нови 6000 души влизат в западногерманското посолство в Прага, 2000 седят пред вратите, 4000 пътуват натам...

Въпреки всичко републиката ще празнува 40-годишнината от създаването си. Ще има тържества, връчване на ордени... Вечерта преди големия ден младежите нанасят поредното унижение на властта: под светлината на безброй факли пред трибуната на “Александерплац” маршируват грижливо подбрани членове на Свободната немска младеж. Вместо официалните лозунги обаче някои от тях скандират “Перестройка!” и “Горбачов, помогни!”.

Стоящият на трибуната

съветски лидер не разбира

какво крещят и моли 

Мечислав Раковски да преведе

какво искат младите 

“Това е краят” – казва му бившия полски министър-председател. Щом дори партийният актив желае системата да падне, вече няма какво да се спаси. Горбачов не възразява.

Хонекер, който стои отдясно, нервно пристъпва от крак на крак, но Горбачов отдавна знае, че най-високопоставеният функционер на ГДР живее в свой собствен свят.

И на други места са планирани манифестации. В саксонския град Плауен, в най-южния край на ГДР, Щази очаква само няколко смутители на реда, вместо това обаче пред кметството се събират повече от 10 хил. души.

“Щази вън!”, “Горби, Горби!” - крещи множеството – и така, лозунг след лозунг, хората се превръщат в народ, усетил силата си.

Масовите протести започват да плашат управляващите. На следващата сутрин хиляди демонстранти в Дрезден настояват за разговор с кмета. Народът получава глас, а Хонекер е бесен.

Егон Кренц, който в политбюро отговаря за сигурността, нарежда на окръжните партийни комитети да “потушават бунтовете в зародиш”. Но не казва как. Ерих Милке, министър на държавната сигурност, заповядва “пълна бойна готовност”. От този момент нататък служителите на Щази не бива да излизат на улицата без оръжие и са длъжни да предотвратяват всяко “терористично и насилствено действие”. Това не е заповед за стрелба, но не я изключва.

В казармите също е неспокойно. Войниците искат диалог с опозицията, почти една трета от членовете на паравоенните “бойни групи на работническата класа” отказват да се включат в потушаването на бунтовете. Полицаи напускат службата, за да не се наложи да стрелят срещу съседите си.

На 17 октомври в Източен Берлин както всеки вторник политбюро на ГЕСП заседава. Присъстват 21 членове и 5 кандидат-членове. Средна възраст – 67 години. Партийните другари ще свалят Хонекер. Той не знае, че лишаването му от власт е започнало още след посещението на Горбачов по случай 40-ия юбилей.

Кренц и Шабовски

са постигнали

споразумение да

свалят генсека

(точно както Петър Младенов и Андрей Луканов в България). През следващите дни обработват другарите си. Не е съвсем ясно кой от политбюро ще ги подкрепи, кой е за Хонекер и кой се колебае.

На заседанието е внесено предложение Ерих Хонекер да бъде освободен от функциите си по здравословни причини. Измислен аргумент, който обаче отприщва вълна от критики срещу партийния шеф. Никой не го подкрепя. Хонекер е дълбоко обиден. На следващия ден той подава оставка. Егон Кренц поема поста му и вечерта произнася първото си телевизионно обръщение като шеф на ГЕСП. Чуват ли се нови думи? Не. Кренц държи същата реч като пред политбюро. Още приветствието със “скъпи другарки и другари” показва на народа, че нищо не се е променило. (Същото се случва и в България с Петър Младенов - наследникът на Тодор Живков)

В началото на ноември Кренц решава да отвори границата с Чехословакия. Почти 5000 души отиват в западногерманското посолство. Принудени са да живеят в палатки на студа.

Правителството в Прага губи търпение. Чехословакия не иска да изпълнява ролята на лагер за “политически бежанци от ГДР”. Властите в Източен Берлин получават ултиматум: или да затворят границата, или да позволят на желаещите да напуснат страната да заминават директно за ФРГ, без да обикалят през Чехословакия. Останали без сили, напълно съкрушени, водачите на ГЕСП разрешават да се пътува на Запад. Границата с Чехословакия остава отворена, което де факто означава, че стената е паднала. Още същия уикенд 23 хил. граждани на ГДР се възползват от възможността да посетят ФРГ.

На 4 ноември на “Александерплац” в Източен Берлин се събират стотици хиляди хора. Сред тях има както известни интелектуалци, така и покаяли се функционери на старата власт: Гюнтер Шабовски, бившият шеф на шпионажа Маркус Волф, адвокатът Грегор Гизи... Това е първата демонстрация, предавана на живо по телевизията. Сътрудници на държавната телевизия са взели решението без съгласуване с министерството. Мирната демонстрация е триумф, който изумява партийната върхушка. Свалянето на Хонекер е отворило и последните шлюзове и сега страната ври и кипи. Организират се нови и нови демонстрации, стотици хора излизат от партията. Навсякъде бъркотия. Режимът отстъпва, народът иска още и още.

Революцията, непланирана,

но силно желана, вече

не може да бъде спряна

“Необикновеното време изисква необикновени мерки” – с това изречение Егон Кренц открива набързо свиканото десето заседание на ЦК на ГЕСП на 8 ноември. След конгреса това е най-висшият партиен орган. Централният комитет избира и политбюро. В продължение на три дни 165 членове и 57 кандидат-членове ще се занимават с “обновяване на обществото”.

На втория ден от заседанията на ЦК Кренц отваря темата за пътуването: “Другари и другарки! Известно ви е, че има един проблем, който тежи на всички ни – емиграцията на населението. Каквото и да направим в тази ситуация, стъпката ще е погрешна.”

От седмици се работи върху нов закон за излизане от страната. Първият проект е посрещнат с недоволство от хората, защото според него режимът може да отхвърля молби за пътуване.

Сега Кренц представя нова разпоредба, която предвижда всеки гражданин да може да поиска съвсем нормални “частни пътувания в чужбина, без да посочва основателни причини”. За всяко пътуване обаче се изисква виза. Отказ се получава само в изключителни случаи. Идеята е: свобода на пътуване – да, но с бюрократична коректност. Наредбата ще се въведе на 10 ноември.

ЦК на ГЕСП се занимава с тази тема по-скоро повърхностно. Партийната върхушка си има по-спешни проблеми: едва избрал новите членове на политбюро, ЦК е принуден да отзове някои от тях заради бурното възмущение на вече неуправляемия партиен апарат. Никой не знае дали той няма да е следващият, който ще си иде.

Дискусията за новата наредба е кратка. Приемат я с незначителни поправки.

Кренц възлага на Гюнтер Шабовски, който отговаря за медиите, да свика за 18.00 ч. пресконференция, на която да говори за заседанието на ЦК. Но Шабовски не е присъствал на гласуването и не знае, че наредбата ще влезе в сила едва на 10 ноември. Би могъл, разбира се, да види датата в предложението на министерския съвет. Обаче в бъркотията Кренц му дава само съобщението за пресата, в което липсва дата.

Почти час Шабовски говори пред стотина незаинтересовани журналисти, преди да стигне до въпроса за пътуванията в чужбина. "Затова - заеква той - взехме решение днес... да издадем наредба, която дава възможност на всеки гражданин на ГДР... да излезе от страната... през граничните пунктове." Смаяни викове. Партийният функционер се рови в папката, колебае се, мънка.

"Кога влиза в сила наредбата?" - пита журналист.

Шабовски прелиства документите. "Доколкото знам... веднага, незабавно."

За последен път народът

приема буквално думите

на висш партиен шеф 

Само няколко минути по-късно първите жители на Източен Берлин отиват на граничния пункт “Борнхолмер Щрасе”, който разделя Пренцлауер Берг и Вединг. Към 20,30 ч там има вече хиляди. Половин час по-късно опашката се е проточила на километър.

Граничарите стоят слисани. Никога не са виждали такава навалица. Член на политбюро току-що е обявил по телевизията, че има свобода на пътуване. Напразно чакат указания.

В подобно положение са и другите гранични пунктове. Работещите в железниците не знаят какво да правят – пред гишетата на гарите се редят дълги опашки, хората искат билети за федералната република.

Граничарите от “Борнхолмер щрасе” звънят в министерството на държавната сигурност, за да искат заповеди. В 21,20 ч е отворена една врата. Първите желаещи да пътуват получават печати в паспортите си. Това означава, че завръщането им става невъзможно. Но това вече няма значение, тъй като опитът да прекарат всеки отделен човек през една-единствена врата не успява.

Към 23,30 ч граничарите се предават и без заповед вдигат бариерите. Хиляди се втурват към Западен Берлин без печат в паспортите, плачат и ликуват.

Така 28 години след разделянето на града хората от Запада и Изтока отново се прегръщат. Натискът на улицата и безсилието на управниците са разрушили бариерата.

Без нито един изстрел.