Като се замислим човек има повече учители, отколкото са му нужни. Но ги припознава като учители едва когато си отидат от този свят. Докато са живи нито телефон ще звънне, нито картичка ще прати, нито ще ги попита как са, какво правят, имат ли нужда от лекарства. Ние се сещаме, че имаме учители едва когато напуснат този свят - обикновено самотни и забравени. Тогава си спомняме - задължително публично - че сме срещнали този учител и даже сме го поздравили. Представяте ли си - той, ученикът не само го е срещнал, ами и е поздравил своя учител. Всъщност, това е характерното яхане на трупове. Яхни трупа на своя учител и той ще полети високо, високо в очите на познатите ти. Имах късмета да имам учители - и на всички все още им свалям шапка. И им се обаждам, срещаме се, слушам ги. Може да не съм съгласен понякога с тях - друго поколение сме - но моралът, на който са ме учили, съвсем друго казва. Не чаках някои да си отидат от този свят, за да се ударя в гърдите. Ходил съм, ако съм могъл - съм помогнал с нещо. Но съм се старал да бъда до последно тяхната шестица по човечност. Защото един учител не преподава само числа, букви, дати, формули, окончания, рими, стихотворни стъпки и падежи. Един учител преподава човечност. Опитвал съм се да им покажа, че по човещина може да получи шестица и ученикът с най-намаленото поведение от последния чин до прозореца вляво. Ако не съм успял да отида на нечие погребение, защото не съм знаел - така се - получи с другарката Пангарова, другаря Вътев - то съм търсил начин да отида на гробовете им, да запаля свещ. Ако не, го правя на гроба на мама - защото уважението към даскала започна да го възпитава в мене тя. Сетих се тези дни, защото с много ученици се сдобиха покойните от няколко часа Юлиян Вучков и Никола Георгиев. И, като гледам колко народ яхна труповете им се чудя, къде ли най-истинският им ученик по човечност ще остави едно цвете... Толкова народ ги е яхнал...

От фейсбук