По повод 182-годишнината от рождението на Апостола на свободата Васил Левски, "168 часа" ви предлага няколко мита около делото и смъртта му, които остават загадка до ден днешен.

Те са представени от проф. Ивайло Христов, преподавател в УНСС, който написа нова книга за Дякона, наречена "Публичният образ на Васил Левски. Медийни полемики и обществени дебати". В нея читателите ще намерят отговори на въпросите защо авторите винаги търсят образа на "своя" Левски, защо точно той е избран от българския народ за върховен национален герой и какви са различните версии около обесването и погребението му.

Проф. Ивайло Христов

Трима негови последователи местят тялото му от Позорните гробища в олтара на “Св. Петка Самарджийска”

Гробът е заринат, а костите изнесени в чувал незнайно къде

При разкопките в църквата откриват скелет №95, но работник случайно разцепва черепа му на две. Историци впоследствие отричат стореното

Мистерията около най-вероятната хипотеза се разплита от жената на един от гробарите

Анализът на съществуващата, откъслечна информация по тази проблематика показва, че спорът за това къде е погребан Васил Левски реално се върти около няколко вероятности.

Едната е свързана с възможността Апостола да е погребан с разрешение от турските власти в т.нар. "Западно гробище" на София.

Това са редовни християнски български гробища, извън тогавашния град, на запад от сегашния булевард "Христо Ботев" в близост до днешното Министерство на земеделието и храните. Тази теза е поддържана главно от археолога проф. Стамен Михайлов.

Наскоро в книгата си "Разкрити документи за гроба и костите на Левски и Бенковски" Николай Иванов актуализира тази хипотеза за погребването на Апостола.

Друга версия, която защитават поддръжниците на ясновидката Ванга, е, че мощите на Левски са в църквата "Св. Николай Чудотворец Мирликийски" (срещу Софийската митрополия).

Съществува и предположение, че

Апостола е погребан в родния си град Карлово

или в Сопот.

Най-дискутираната обаче, но и най-близка до истината е версията, застъпвана от Николай Хайтов. Тя определя църквата "Св. Петка Самарджийска" като място, където е препогребан Васил Левски.

Резюмирана, тя звучи по следния начин: Левски е погребан в Позорното гробище на София. Това обстоятелство не може да не е пробудило желание сред неговите съратници, почитатели и приятели да го извадят оттам и удостоят с почетно погребение.

Така още същата нощ след деня на обесването

тялото на Апостола е изровено,

пренесено и погребано в олтара на църквата "Св. Петка Самарджийска".

Този подвиг е извършен от Христо Хамбарков - клисар на "Св. Петка Самарджийска", свещеник Кръстьо Стоилов и Илия Лазаров Джагаров от с. Локорско, участник в четата на Христо Ботев.

Ако се систематизират съществуващите свидетелства, върху които се основава тезата на Николай Хайтов, един от най-активните участници в общобългарския дебат, свързан с тленните останки на Апостола, те биха изглеждали по следния начин:

Установено е, че Васил Левски

е погребан в Позорното гробище на София

Не само защото спомените в тази посока са най-вероятни, а и поради факта, че това би била естествената мотивация на османските власти, за съответното разрешение. Абсурдно е наличието на дълга и тържествена погребална процесия през целия град, до западните български гробища, при положение че близо до бесилката на Левски са Позорните гробища.

Гроб на Левски там обаче не е открит. Във всички биографии на Дякона се посочва, че дупката, където е хвърлен край бесилото, на другия ден е разкопана и била празна. Тялото му не е намерено и в основите на паметника в София, не е открито и през 20-те години на миналия век, когато се засилва интересът към гроба на Левски.

Тайната започва да се разплита от съпругата на един от гробарите на Левски - софийската жителка Мария Поппавлова, по мъж Джагарова, през 1937 г., когато се честват 100 години от рождението на Апостола.

Нейното разкритие излиза в тогавашния в. "Мир" от 6 март 1937 г. Там е посочено, че Левски е препогребан в олтара на църквата "Св. Петка" на ул. "Мария Луиза" (където се намира и днес). Съобщава и имена на онези, които са го погребали, начело с клисаря Христо Хамбарков. Нужно е било само да се разкопае посочено място и да се провери казаното от Мария Поппавлова, но

Софийската митрополия не разрешава,

тъй като църковният олтар е свято и неприкосновено място.

Деветнайсет години по-късно, през 1956 г., във в. "Труд" (от 17 май) е обнародвана статия, където ясно се казва, че в "Св. Петка Самарджийска" е гробът на Васил Левски.

Като тези съобщения не изказват някакви произволни хипотези, а посочват точното място на гроба - "отляво на Светия престол". Едва тринадесет дни след публикацията, по време на археологически разкопки, именно в църквата "Св. Петка Самарджийска" до ЦУМ

е намерен скелет № 95

(на Левски), именно "отляво на олтара" на храма.

Скелетът е на мъж, висок 172 см, зарит в гробна яма без ковчег, а долните му крайници са били вместени в дупка, побита в олтарната основа. Съвпадението е очевидно и смазващо, и за непредубедените няма съмнение, че е разкрит гробът на Апостола.

Тоест имаме пълно съвпадение между документираните в печата съобщения и откриването на гроба на посоченото място на 30 май 1956 г., което е най-убедителното доказателство за тяхната историческа истинност.

Интересното тук обаче е, че се случва нещо, което историците или забравят, или нарочно крият.

Един от очевидците на разкриването на скелета Димитър Бучински казва: "Археолозите бяха започнали разкопките на 8.05.1956 г., а пък аз започнах чистенето на ръкописите на 25.05. с.г. В края на май една сутрин рано в олтара работеха двама работници, а арх. Сава Бобчев чертаеше плановоте. От стълбата видях, че единият работник удари силно с кирката по един човешки череп, който се откри, и без да иска го счупи на две. Това беше скелет № 95. Когато по-късно започна спорът, че скелетът е на Левски, съм чувал да казват, че той е от византийско време и затова не е цял."

Незнайно по какви причини обаче откритият в олтара гроб е заринат, а костите - събрани в едни циментов чувал и изнесени неизвестно къде.

23 години по-късно се мълчи по този въпрос, докато в списание "София" през 1979 г. излиза една статия на арх. Сава Бобчев, заместник-ръководител на разкопките от 1956 г. Той излага истината по разкриването на гроба на Левски и подкрепя твърдението си с направените от него скици и проучвания.

Тогава избухва с пълна сила спорът за гроба на Левски, в който се включва и Николай Хайтов през 1984 г. Кулминация на полемиката е състоялото се обсъждане в БАН през февруари 1986 г.

Основният извод (който не е оспорен нито на това обстойно обсъждане, нито в излезлите след него публикации) от проведената дискусия е, че в "Св. Петка Самарджийска"

са били извършени необичайни погребения

след изграждането на църквата. При това положение е голяма вероятността единият от скелетите да е бил на Васил Левски, като се изхожда от сведенията, които насочиха вниманието към тази църква още преди 9 септември 1944 г.

Препоръчва се да се обсъди, в светлината на историческите свидетелства, въпросът за поставяне на паметна плоча в църквата с надпис, удостоверяващ, че въз основа на исторически сведения в олтара на църквата е бил препогребан от родолюбиви българи Апостола на свободата Васил Левски.

Такова решение е взето от Президиума на БАН на 26 април 1986 г., а паметната плоча след дълги митарства е сложена едва през 2012 г.

Колкото и парадоксално да прозвучи, трябва ясно да се каже, че

установяването на гроба на Апостола реално се оказва еднакво неудобно

както за комунистическата власт, така и за новоизлюпената след 1989 г. парламентарна демокрация. Абсурдно е, но е факт - днес големият дебат, свързан с местопрепогребването на Васил Левски, е почти забравен. Той е само някаква следа от миналото на обществения живот в България, която е вън от интересите на интелигенцията днес, потъваща все повече в пипалата на неолиберализма и космополитизма.

Най-хубавото, което в случая е важно да се подчертае специално, е фактът, че когато на 18 февруари 2012 г. се сложи последната възпоменателна плоча върху източната стена на "Св. Петка Самарджийска", около храма имаше много просълзени българи. Те бяха и млади, и стари! За тях очевидно истината за гроба на Левски не е празна словесна полемика между скучаещи учени и интелектуалци, а думата "родолюбие" не е грях. Така в последна сметка се сбъдна една от големите мечти на Николай Хайтов. В някаква степен се изпълни и заветът на Левски:

"гробът да му е в България и всеки да го знае!"

Може би и двамата са се усмихвали отгоре, когато са наблюдавали паметното събитие. Дано да е така, защото в нито една от известните досега фотографии на Апостола той не се усмихва.