- Данчо, честит рожден ден! Какво правиш?

- Ако искаш, ми вярвай, садя цветя. Много приятели ми подариха за рождения ден и сега облагородявам общинския парк около стадиона. Това много зарежда. Моите магнолии вече са близо 5 метра. Страхотен градинар излязах.

- Боли ли те главата на мястото, където удари топката преди четвърт век?

- Главата ме боли повече от българската действителност, отколкото от германската злоба. Те го преживяха. Въпреки че все още ме асоциират само с този гол. Както каза някой, две световни войни са губили и третата от България. За съжаление, тук някои още не могат. И като се сеща човек, че всичко започна от косата ми...

- А как отпразнувахте тогава рождения ден?

- С купон. Отворихме бутилките след тренировка. Уиски, шампионско. Всички знаят, че тогава бяхме в по-свободен режим. И след това по леглата.

- А какъв подарък получи?

- О, вече не си спомням. Но големите подаръци дойдоха от съдбата и Златко Янков. Първо съдбата ми удари свиреп шамар с дузпата, след това ми го върна. А Златко...

- Това май му е единственият пас над 2 метра.

- Напротив. Той беше уникален полузащитник. Когато играехме заедно в Турция, беше един от най-добрите в първенството. Всички знаете и колко работа свърши в националния отбор. Няма нищо случайно в паса му. Пък и аз търсех топката. Не стоях като статуя. Сигурно имам малка заслуга за гола...

- Честно, колко играчи вярваха, че ще победим Германия?

- Не знам. Аз бях сигурен. Вероятно съм предал това и на колегите. Много сигурен. Мнозина сигурно са забравили, обаче Красимир Минев има запис от стадион “Васил Левски”. В него съм категоричен, че ще играем 1/2-финал. И го казвам преди загубата от Нигерия, преди всичко. Сега обаче съжалявам, че не казах, че ще играем на финал Сигурно щяхме да се справим и с Италия.

- Осъзнахте ли какво направихте за българите?

- Честно да си призная, не. Малко бяхме встрани от цялата еуфория. Близките ни обясняваха някакви неща, които бяха трудни за асимилиране. Какво се случва по улиците. Много съм горд, че тогава донесохме толкова радост на един малък народ. За съжаление, за последно.

- Защо за последно? След това играхте едно европейско, световно. Класирахме се и на още едно европейско.

- Този успех не успяхме да го повторим по една или друга причина. Говоря за такъв фурор като 1/2-финала. Имали сме и други успехи, но този връх остава.

- Кога ще оправим футбола?

- Когато всички, от които зависи, започнат да работят в една посока. Един човек или институция не може да свърши всичко. Както се казва - сам човек е само за тоалетната.

Сега е модерно да се сочи с пръст и да се назидава. От разбиращи и неразбиращи. Говорим си едно и също.

Всички ми се сърдят, когато кажа, че основата са клубовете. Няма как, да речем, БФС или пък спортното министерство да оправят нещата, ако не се предприемат правилните стъпки. Всеки един от нас, от онзи отбор, който 25 години не може да бъде забравен, освен, че бе рожба на комунистическия режим, бе и рожба на футболен център. На Сливен, на Велико Търново, на Бургас, да не забравя някой. Това е истината.

Със сигурност не сме тренирали на такива терени, каквито има в момента. Нямали сме база, с каквато разполагаме в момента. Обикаляхме Панчарево, селата около София, за да тренираме. И въпреки това имахме амбицията да успеем.

Всички говорят, че БФС трябва да ограничи чужденците, което е невъзможно. След като има изисквания на ЕС. В крайна сметка всеки клуб може сам да реши за себе си. Дали да ползва собствени юноши, или чужденци.

Виждате, че германци, французи и кой ли не се оправи. Значи и ние можем. Не е толкова трудно.

На сайта на БФС качихме всичко от школата на “Аякс”. На която всички “фенове” се възхищават. А я ползват под 5% от треньорите в България! Значи няма желание. Някой да е виновен за това?

- Кога в Сливен отново ще се появи мъжки отбор?

- Когато спазим това, което казах за предния въпрос. 14-15 години деянихме със средствата на Йордан Лечков. Но не може да се продължава така. Бяхме сред най-добрите в елита, но никой не помогна.

Много “приятели” ме докараха до фалит. Но аз им желая безсмъртие.

- Имаш ли класация на головете си?

- Не. Всички са важни. Е, този срещу Германия изпъква. Но някои са забравили, че навремето бях нападател. И вкарвах за “Сливен”, когато спечелихме купата. За титлата на ЦСКА. В Германия, Турция и Франция. Повече обичам пасовете си - на ти кьорчо в очи. Навремето нямаше толкова статистика, но имам и отнети топки, шпагати. Винаги съм бил колективен играч.

- Какво си пожела за рождения ден?

- Да продължа да поддържам нивото на съдбата си. Както ми каза един професор преди няколко часа. Защото това е най-важното. И нивото трябва да е високо.