Парадът “Гей прайд” (весела гордост) е свидна рожба на западната цивилизация, но някак си трудно пуска корени в суровите балкански условия. У нас той в началото вдигна шум, но после залиня. Изоставен от министри и посланици, лишен от весели костюми и красиви вдъхновяващи хора, той трябва да благодари на патриотите, че продължават да бият тъпана и да подсещат, че този хепънинг още мърда.

Това униние се усеща и в грантоедните научни кръгове. Ето какво пише във фейса един известен син политолог и китарист:

“Отровата антипрайд влиза и в нашите среди. Хора, не се поддавайте на мрака!”

Уви, мракът настъпва, поне що се отнася до българския гей прайд. Каква е причината? Аз бих започнал със самото название –

защо “Гей прайд”,

а не “Весела гордост”?

Вярно е, че красивите хора у нас изпитват дълбока и в повечето случаи несподелена любов към езика на Шекспир. Те си имат своя чудесен празник, наречен Джулая. Джендърните революционери също си имат празник – 2 февруари. Ама той бил просташко-майтапчийски? Ами направете го сериозен! Какъвто и празник да измислите, зевзеците така или

иначе ще го захапят

Но да празнуваш в един и същ ден своя отказ и от език, и от джендър – това претоварва българския процесор. Той блокира и затова настъпва униние.

Разгледайте снимки от Прайда в Ню Йорк например. Дефилират десетки хиляди весели и живописни поданици на дъгата, но и публиката по тротоарите е многомилионна – жени, мъже, деца със знаменца и балони. Зад тях вероятно щъка и гилдията на джебчиите. Всенароден празник! Хората се радват на купона, който си е част от тяхната родна история, от борбата за свобода и независимост. За тях Прайдът е като у нас тържество в чест на Априлското въстание.

Както е известно,

поводът за Прайда

са бунтовете “Стоунуол”

през 1969 година

Това е името на гей бар в Долен Манхатън, в квартала “Гринидж вилидж”. По онова време това е епицентърът на битническата контракултура в САЩ. В района има много висок процент хомосексуалисти, травестити, бедни поети, музиканти, художници и социални революционери. И всички те ненавиждат полицията, а тя е по петите им.

Гей барът “Стоунуол” принадлежи на мафиотската фамилия Геновезе. Вътре се пие яко, макар че заведението няма лиценз за продажба на алкохол. Просто мафията редовно плаща подкупи на полицията, а тя предупреждава кога ще прави своите месечни рейдове.

Веднъж обаче забравя да предупреди, вероятно натиска за повече пари. Нахълтва грубо строява клиентите в редици, за да проверява документите им, а на травеститите слага белезници и ги кара в ареста. Вместо обаче да се подчинят, те започват да замерят органите с бутилки. Отвън се събира тълпа, пали боклуци и кашони, хвърля камъни и в крайна сметка органите на реда се оттеглят победени и набити.

Същите събития се повтарят още няколко нощи и вдъхновяват вълна от демонстрации за гей права във Филаделфия, Чикаго, Сан Франциско. Но трябва да е ясно, че за разлика от нашите гейове днес

по онова време обратните в САЩ имат сериозни основания

за борба и бунт. В повечето щати има репресивни закони срещу хомосексуализма. Много са арестувани, бити, осъждани. Много повече са уволнявани и прогонвани от доброто общество. Полицията редовно тараши гей баровете и грубо разгонва всякакви форми за публично гей общуване.

По времето на бунта “Стоунуол” вече са създадени и действат десетки организации за гей права, които са органична част от други подобни движения – срещу войната във Виетнам, расизма, женските права и така нататък. 60-те са години на обществен подем срещу статуквото.

Това обяснява и широката обществена подкрепа за бунта на нюйоркските хомосексуалисти, който слага началото на парадите “Гей прайд”.

Тогава младото поколение на Запад приемаше, че това е част от

всенародната революция

срещу елита

Днес е обратното – световният елит налага джендърния релативизъм, за да отклони левите партии и движения от истинските им каузи.

Това е и принципната разлика между Прайда там и прайдчето тук. Там това е част от автентичен народен бунт срещу репресивната власт. У нас това се възприема като опит на властта да смени културния код на населението. Там това е революция от долу нагоре, тук е реформа от горе надолу. Посоката е точно обратната. И тъй като тук властта действа под диктовка отвън, Прайдът се възприема като символ на колониалното иго.

Тази година по случай половин век от бунта “Стоунуол” главният полицейският инспектор на Ню Йорк се извини за онези събития. У нас е обратното – гей общността би трябвало да благодари на защитата на полицията. Без нея едва ли ще се реши да развее разноцветното знаме.

Според мен обаче радетелите за Прайда у нас не трябва да униват, а

да стъпят на здравата българска традиция

при организирането на паради, манифестации и демонстрации.

Преди всичко да е ясно, че един парад у нас трябва да внушава сила и да предизвиква страхопочитание. След като властите и фондациите налагат да има гей парад, нека се учат от бай Тошо и неговата епоха.

Гей парадът трябва да стане задължителен за населението, както бяха манифестациите на 9 септември и 24 май.

Който не се яви – губи една месечна заплата. Гей трудещите се ще дефилират гордо пред мястото на взривения мавзолей, размахвайки знамена в цветовете на дъгата.

За лозунгите използвайте

своето въображение

Аз не бих ги написал, а и вестникът не би ги публикувал.

Ето, идват редиците на младите гей бойскаути от столичните училища. Расте младата смяна! От трибуната ги приветстват гей другарите Иван, Петкан и Драган (имената са условни).

Площадът е украсен с огромните портрети на другарите Кончита Вурст, Дана Интернешънъл и Сорос. Сигурен съм, че гей общността ще посочи своите бащи основатели.

Освен това гей нравите трябва да станат задължителни за даден период от време, както навремето беше казармата. За да разбере другия, човек трябва да бъде като него. Само така ще се освободи от ксенофобията и предразсъдъците.

В древна Атина е било задължително за юношите при напускане на “гинекеята” (женското отделение) и така е създадена първата велика демокрация.

Трябва да върнем старата олимпийска слава? В момента в женските спортове навлизат и побеждават мъже в преход, които не са се освободили докрай от атрибутите си. Само у нас Министерството на младежта и спорта трън си вади! Изпускаме лесното олимпийско злато, с което бихме могли да се гордеем, че сме българи.

Мисълта ми е, че у нас реформите или се налагат от горе със здрава ръка, или по-добре изобщо да не се захващат.