РЕДИЦА промени настъпиха в арабския регион през изминалите десетилетия, за съжаление, не с положителен знак.

Днес петродоларовите икономики, които доскоро се къпеха в златен дъжд, заделяйки огромни средства за инфраструктурни проекти, не изглеждат вече така впечатляващи. Петролният бум, чиито последствия бяха усетени във всички арабски страни, доведе до залиняване на волята за реформи и демокрация в Арабския свят. Този бум, който започна през 70-те години, подхранваше илюзиите за неограничените перспективи пред икономическия прогрес в редица арабски държави. Той се съпътстваше с масивната миграция на големи маси селско и бедуинско население към градовете, което доведе до възникването на пояси на нищета, опасващи редица столици и големи градове в региона. Същевременно високата раждаемост водеше до тяхната свръхнаселеност. Достатъчно е да припомним, че през 1967 г. общият брой на арабското население бе около 100 млн. души, докато сега е над 425 млн. души.

С годините се промени и структурата на населението, формираха се нови прослойки и класово и кастово разслоение главно по оста: властимащи и обезвластени.

Големите икономически преобразования и промените в начина на живот и равнищата на образованост не се отразиха върху политическите системи и начина на управление на обществата. И досега арабите са лишени от участие в обществените дела и в процесите на вземане на политически решения. Политическите нрави в тези страни налагат изключване на инакомислещите от обществения живот и тяхното прогонване в чужбина.

В книгата на Оруел “1984” четем за министерството на истината, което следи поданиците чрез Полицията на мисълта. Арабският свят продължава да е жертва на тиранията и на “полицията на мисълта”.

Метафорично казано, арабският керван упорито държи курс към бездната.

Ретроградността на политическата мисъл се отрази върху дейността на институциите на съществуващите системи, както и върху тази на международни институции от типа на Арабската лига и Организацията за сътрудничество на страните от Залива. Продължават практиките на хвърляне в затворите на критиците на режимите.

Историята с Джамал Хашоги, разиграла се пред очите ни неотдавна, е илюстрация на падението на арабските власти. Там, където основен приоритет са парите и издигането на небостъргачи, свободата на мненията, независимите проучвания и познанието са третирани като най-голямо престъпление, няма място за истински журналисти и учени.

Няма място и за мъдри съвети, нито за истинска дискусия, нито за полезна книга. Неотдавна в Египет бе арестуван писател само защото е задал въпроса: бедна страна ли е Египет всъщност?

Грешката на арабските общества бе, че се задоволиха с извоюването на политическата независимост и поставянето на началото на съвременната арабска държавност. След това обаче не бе проведена дискусия за изграждане на истински устои на тези държави чрез народовластие в неговата многоликост.

Днес виждаме как самата идея за независимост деградира в условия, при които редица арабски държави са разкъсвани от въоръжени конфликти, както и от междуетнически и религиозни сблъсъци. Според проучване на американската организация “Карнеги” 143 милиона араби живеят в страни, в които има въоръжени конфликти, 17 млн. души са насилствено прогонени от домовете си, 9 млн. души са принудени да напуснат страната си, а 6,6 млн. души са вътрешни емигранти. Докато арабите съставят само 5% от световното население, те са половината от бежанците в света.

В същото време арабският регионален ред, който се крепи на приходите от петрола, е в процес на трайна дестабилизация. Може да се каже, че първопричината на разпадането на арабския регионален ред е кризата на доверие между управляващи и управлявани. След 2011 г. режимите започнаха да се страхуват от народа си и от новите социални сили, появили се под въздействието на външните влияния.