На 21 септември 2006 г. Либия очаква последното заседание на съда по случая с българските медицински сестри, обвинени за заразяването на 400 деца с вируса на СПИН.

България също е нетърпелива какво ще се случи на финала на съдебната сага, още повече че страната е на прага на президентски избори. Кандидатът за втори мандат Георги Първанов е заложил сериозно на либийската карта, след като година по-рано е отишъл на крака в палатката на Муамар Кадафи, за да се разбере очи в очи с опърничавия полковник. Положителен изход би му гарантирал изборна победа, но пустинните ветрове в джамахирията са задухали в обратна посока и по всичко личи, че за българите нещата не отиват към добро.

След адвокатските пледоарии в съдебната зала на 21 септември

съдът трябваше да излезе с окончателна присъда до 30 дни.

А 22 октомври 2006 г. бе ден за избори в България. В най-добрия случай смъртните присъди щяха да бъдат издадени няколко дни преди това. А според най-лошия сценарий - точно в деня за размисъл.

Но нищо такова не се случи, защото най-изненадващо основният защитник на българските подсъдими не се появи в залата.

Синът му Хусам и помощничката му адвокат Ханан ал Уети донесоха, че сутринта г-н Бизанти се навел да вземе папка с документи и получил силно главоболие, придружено със световъртеж. Другият му син - доктор по образование - веднага му премерил кръвното налягане и установил, че то е много високо. Така

вместо в съдебната зала го закарал спешно в болницата.

По тази причина либийският съд трябваше да избере нова дата за пледоарии, което на практика отложи и издаването на смъртните присъди. Новата дата бе 31 октомври. В Либия свещените пости на Рамазана щяха да са приключили, а в България два дни по-рано щеше да е минал дори и евентуалният балотаж в президентските избори.

Оттам тръгна и приказката, че адвокат Осман Бизанти всъщност е участвал в хитроумно замислена постановка, помагайки на президента Георги Първанов да спечели втория си мандат като държавен глава на България. Но това беше само един от поредните митове. Защото

фамозната

СПИН драма произвеждаше митология

от началото до края си, та и след това.

Тъй като в либийския случай бяха намесени всестранни интереси, високопоставени политици, имаше шпионаж, кръв, секс, смъртоносни вируси... Всичко това се превърна в чудесна хранителна среда за конспиративни теории.

Точно Бизанти обаче бе един от основните участници в процеса, който най-трудно би могъл да бъде заподозрян и причислен към задкулисни машинации. Адвокатът си бе създал солидно реноме на човек, който играе твърдо по правилата. Каквото и да му струва това.

Още същия ден след заседанието, на което не се появи, му се обадих по телефона, за да го чуя как е. От уважение, както е прието, но и от чисто журналистическо любопитство, признавам. Намерих го вкъщи, вече се бе прибрал от болницата и си почиваше. Поговорихме малко, но само за състоянието му, въобще не си позволих да го питам за процеса, защото би било крайно неучтиво. Пожелах му скорошно оздравяване и разговорът ни приключи. Малко след това синът му ми се обади и ми предаде, че ако желая, бих могъл да посетя баща му у тях още същия ден.

Бизанти предпочиташе

уюта на къщата си

в покрайнините на Триполи, където имаше голяма зеленчукова градина, гледаше овошки и имаше ферма за коне. Синът му Хусам, с когото покрай процеса бяхме станали приятели, ми предложи след посещението при баща му да пояздим и два от най-добрите му жребци.

Беше чудесна възможност да се опитам да разбера доколко работата с отлагането на делото е постановка.

Малко след като бях влязъл в двора, Осман Бизанти се появи на прага на къщата в бяла арабска диждаша и чехли. За първи път го виждах без костюм и вратовръзка. Обикновено в съда или в кантората бе стегнат и изряден, като под сакото обикновено носеше и елече със сребърен джобен часовник на верижка. Истински джентълмен от старата класа.

Наследник на много стара и уважавана триполитанска фамилия, Бизанти бе завършил право в Египет, където бе

участвал в екипа от защитници в процеса срещу президента Ануар Садат.

Специализирал във Франция, Великобритания и САЩ, той бе избрал да остане в Либия след Първосептемврийската революция на Муамар Кадафи през 1969 г. По онова време мнозина представители на старата търговска буржоазия и клановете, близки до ордена на Санусията и кралското семейство на Идрис I напускат Либия, избирайки изгнание в Лондон, Париж и Женева. Младият Бизанти решава да гради кариера в родината си, където се оказва един от малкото истински прависти със завидно образование и опит.

Голямата му класа веднага си личеше дори десетилетия по-късно в съдебната зала, където колегите му, завършили след това право в революционните факултети на джамахирията, наблягаха в пледоариите си върху цитати от Зелената книга на Кадафи и с патос сочеха към стената с портрета на полковника, наричайки го "първия адвокат на Либия".

За разлика от всички останали либийци Осман Бизанти вярваше в невинността на българските медицински сестри.

"Когато един защитник има вътрешни противоречия и се съмнява, че клиентът му е виновен в нещо, неговата защита отслабва и става неадекватна. Когато вярва в клиентите си, неговата защита е силна. Аз вярвам, че с Божията помощ по този случай може да се постигнат справедливост и положителен резултат", казваше Бизанти.

Той остана на твърда позиция за невинността на българите дори когато мнозина в България се изкушаваха да допуснат, че “може и да има нещо”. В това отношение адвокатът бе п българин от българите. И точно това не му бе простено никога. Нито в Либия, а още по-малко в България.

Либийците често го

обвиняваха,

че защитава престъпници

и детеубийци. Срещу него имаше заплахи за саморазправа и дори бе нападнат преди едно от заседанията на съда през 2006 г.

Бизанти имаше проблеми и с либийските следователи, които бяха изтезавали медицинските сестри през 1999 г. Веднъж кантората му в центъра на Триполи бе разбита и претършувана. Тези, които бяха влезли, не бяха взели нищо, но демонстративно бяха катурнали креслото на бюрото в кабинета му с краката нагоре. Когато след това от българското посолство дискретно го попитаха дали има нужда от помощ или охрана, той деликатно отклони предложението. Това е моята страна, тук живея и работя, никой отвън не може да ми помогне, бе казал тогава.

Бизанти успяваше да запази завидно спокойствие и при най-отвратителните провокации. В някакъв момент се опитаха да го атакуват, втълпявайки на някои от роднините на медицинските сестри в България, че той лично е участвал в разпитите срещу тях и дори ги е налагал с юмруци, за да си признаят. Това бе пуснато по радиото у нас, откъдето бе препечатано по вестниците.

Фалшивата новина бе раздухана навсякъде,

но когато стигна и до ушите на самите медицински сестри в затвора, те категорично я опровергаха. Никой не се извини на Бизанти. Не само по този повод, но и въобще. Достолепният мъж така и не дочака извинение от тези, които го хулеха непрекъснато по най-брутален начин, без самият той да е дал и най-малък повод за подобно отношение.

Най-често по негов адрес с негативна нотка се коментираше хонорарът му. Непрекъснато и у нас, и в Либия се подхвърляше, че получавал милиони долари, че си купил къща в чужбина с парите на българските данъкоплатци, позволявал си скъпи воаяжи из Европа и какво ли още не.

Бизанти наистина имаше земя и имоти в Либия и чужбина просто защото бе от богато семейство. Но въпреки това дори за някое незначително негово пътуване в чужбина винаги се намираше някой, който да подхвърли многозначително "как и къде се харчат хонорарите от България".

Когато накрая се разбра точно колко пари е получил от българската държава за тези седем години, приказките на знайни и незнайни критици секнаха. Всъщност истината е, че ако Бизанти разчиташе на българските хонорари, за да живее, той щеше да води един доста окаян живот.

Въпреки всички обиди и опити за провокации, унижения и омаловажаване на целия му труд и усилия Бизанти се държа достойно през цялото време.

Българските адвокати, които участваха в защитата, изпитваха огромно колегиално уважение и респект към него. Той успя да се сработи чудесно с Пламен Ялнъзов още от самото начало, а след включването на Хари Харалампиев и Георги Гатев екипът стана още по-сплотен и силен.

Свидетелските показания на професорите Люк Монтание и Виторио Колици в съда в Бенгази бяха част от защитната стратегия на Бизанти и българския екип, която целеше да извади наяве всички научни доказателства

срещу зверското обвинение за масово детеубийство.

И макар често да ги наричаха фигуранти в един оркестриран фарс, всички тези хора, вдъхновени от примера на Осман Бизанти си вършеха сърцато работата.

Благодарение на огромното количество събрани и представени доказателства не само пред съда, но и пред международните наблюдатели бе показана действителната картина на случилото се в Бенгази. Тази убедителна работа всъщност даде лице и легитимност на цялата международна кампания в подкрепа на българските медицински сестри и вярата в тяхната невинност.

Затова Бизанти, който пое защитата на българите от началото на делото през 2000 г. и бе основен адвокат до края на сагата през 2007 г., бе човекът, на когото и медиците, и българската държава най-много разчитаха в правно отношение.

След онази вечер, когато

го видях по чехли

в къщата му

в покрайнините на Триполи, си отидох убеден, че Осман Бизанти не е участвал в никакви нагласени сценки, свързани с предизборните битки в България. Той беше човек от съвсем друг калибър. Да, високото му кръвно налягане точно в онзи момент може би наистина донякъде подсигури втория мандат на Първанов, но това бе драматично съвпадение.

Спомних си още веднъж за мъдростта и спокойствието, които излъчваше този човек, когато синът му Хусам се обади миналата седмица, за да съобщи за смъртта му. И да предаде поздрави на всички в България, които го познаваха и уважаваха.

Когато на 24 юли 2007 г. българските медицински сестри кацнаха живи в София, еуфорията от края на тази наистина драматична сага роди една хубава идея. Да бъде наречена една от залите в Съдебната палата в София на името на Осман Бизанти. Заради всичките му усилия по делото, което ще остане в историята не само на българския правен мир, но и на международните отношения и право. Предложението дойде от група ентусиасти, сред които и бившият министър на правосъдието Антон Станков, които смятаха, че в България трябва да има институционална памет за подобни важни неща. Но както обикновено се случва с българската памет, тя бе замъглена от много други, по-маловажни изпарения.