Ходенето до Гранд Каньона е едно от поредните ми щури преживявания. Бяхме във Флагстаф за уикенда, където спахме в един от най-известните Ghost хотели - Хотел Монте Виста. Има истории за духове на малки деца, мистични гласове, които ти говорят през нощта, звукът на люлеещ се стол в стая 305, призраците на убити проститутки и банков обриджия и какво ли още не. Всяка стая има различен цвят и мебели, като цялостното усещане на мястото е, че си в книга на Стивън Кинг. Спомените ми от това място са все едно, че е било друг живот. На друг човек. А и да е имало призраци, не съм разбрала, защото вечерта така се напихме на някакво караоке, където ме накараха да пея Уитни Хюстън, че дори не помня как сме се прибрали. Сутринта се наложи да станем рано, за да успеем да стигнем до Каньона и да се върнем следобед във Финикс. Имах ужасен махмурлук и дори легендарното Блъди Мери в lounge bar-a на хотела не можеше да ми помогне. Едно беше ясно - аз дотам няма да шофирам. Задремах на предната седалка, докато приятеля ми шофираше към каньона, като миг по късно се събудих рязко от набиването на спирачки и врязването на колана през шията ми. Пред автомобила претича косо един огромен Лос. Не съм виждала толкова голямо и величествено животно някога. С огромни, внушителни рога. Ако го бяхме блъснали щяхме да загинем на място. Всъщност изненадващо бе, да видиш лос в Аризона, като цяло. По-късно разбрах, че е било Елк, но тъй като в Европа нямаме такива животни, аз нямаше как да направя разлика. След близката среща с това гигантско животно, адреналинът в главата ми бушуваше трескаво и нямаше как да заспя отново. А и нямаше смисъл. Пътят по Route 66, бе толкова забележителен, че щях да съжалявам, че съм го проспала. Малки магазинчета, изоставени бензиностанции, стари мотели. Всичко изглеждаше като декор на U turn, а аз бях Шон Пен в този филм на живота. Час и половина по-късно паркирахме на viewing point-a, и аз тичах към мястото където от където се вижда целия каньон, 25 метра ме деляха от гледката когато Той ме спря и каза “Чакай”. Малко се издразних, защото знаех, че бързаме, а ми бе мечта да видя каньона. Спря ме и си свали шала. В първия момент не разбирах какво точно иска, но когато се присегна да му върже очите с него ми стана адски мило. Хвана ме за ръката и ме поведе на някъде, като в сляпото, разстоянието от 25 метра ми се стори цяла вечност. “Готова ли си?” Вече бяхме спрели някъде, а аз се вълнувах, все едно щях да скоча с бънджи в някаква невидима бездна. Повдигна шала и за първи път в живота ми - дъхът ми спря. Онемях и замръзнах. Гледката беше неописуема. Нито една картичка, уолпейпър, филм или клип могат да опишат истинското внушение на това място. Миг по-късно започнах да плача, от радост, че всичко това ми се е случило по този начин. Че сам там на това място, в този момент и чя някой е направил преживяването ми толкова незабравимо. Снимката е от един спот малко по-късно, където отбихме и ходихме през гората, където нямаше никакви хора освен няколко елк-а и миещи мечки. Седяхме на ръба на скалите прегърнати с целия каньон само за нас.

*Коментарът е от фейсбук