- Според Европейското социално изследване, което се провежда на всеки 9 години в 47 страни по света, между които и България, днес 82% вярват в демокрацията, но политиката е важна само за 34%. А пък 51% искат да ни управлява твърда ръка. Как го обяснявате, г-н Александров?

- Това е световна тенденция, във все повече страни демокрацията се съвместява със силната ръка. С упадъка на световния либерален ред демокрацията се превръща в политически израз на конюнктурните настроения на мнозинството, манипулирани от елитите. Това се случва в Русия, в Турция, в Унгария, в Италия, а напоследък и в САЩ, колкото и да е трудно да го приемем. С отмирането на традицонната политическата общност, подменена от псевдообщностите на социалните мрежи, политиката спира да се въприема като важна и все-повече се превръща в занимание за технократи и професионални демагози.

- Днес 74% смятат, че високият икономически ръст е по-важен за държавата, отколкото “властта да слуша повече хората” (11%). На какво се дължи този обрат?

- Тук също не сме сами, икономизацията на ценностите е закономерен резултат от възхода на глобалното потребителското общество. Неолибералният разгул от последните десетилетия деградира гражданските общности до аморфна маса от атомизирани потребители, които се интересуват много повече от икономическия си просперитет, отколкото от политика, граждански свободи, човешки права и прочее ценности от миналия век. Пред очите ни умря наивната надежда, че развратеният, нарцистичен и вечно фрустриран потребител ще се превърне от само себе си в отговорен гражданин. Той се превърна, напълно предсказуемо, в

озлобен хейтър, който

мрази имигрантите и

малцинствата и подкрепя

авторитарни лидери,

които обещават да защитят егоистичните му интереси. В това отношение България дори е пощадена от повсеместния регрес, ние продължаваме да имаме доверие поне в Европейския съюз.

- Кое прави демокрацията възможна у нас, след като доверието в ЕС е по-голямо от това в която и да е от държавните ни институции?

- Именно членството ни в ЕС прави възможна демокрацията, тъй като задава цивилизационна рамка, посока на развитие и минимални правила. Тази рамка се оказа изненадващо устойчива и засега удържа силите на разрухата, които ни атакуват отвътре и отвън. Добрата новина от това изследване е, че българите осъзнат структуриращата роля на ЕС и ясно заявяват своята европейска принадлежност, без да се отказват от националната си идентичност. Пропагандните напъни да бъдем убедени колко лош е за нас Евросъюзът явно са подценили интелигентността на българите.

- Данните показват изключително висока подкрепа за семейството - 88%, следвано от работата и свободното време, което е нов елемент. Излезе ли българинът от образа на оцеляващ работохолик?

- Да, и слава богу. Фигурата на оцеляващия, трескав, невротизиран, замаян от ангажименти човек, който работи на три места, за да върже двата края, остана в епохата на прехода. Със стабилизирането на икономиката и постепенното замогване

работата спира

да изяжда живота

на хората и те започват да ценят свободното си време, възможността да се развиват и образоват, да прекарват време със семейството си, да се забавляват.

- Защо чак сега обаче нарасна значението на свободното време за българина?

- Новите поколения са свидетели на жертвите, които правят техните родители в името на кариерата и забогатяването, и не са готови да платят толкова висока цена за социалния успех. Те избират по-спокоен, по-малко амбициозен лайфстайл, в който свободното време и човешките отношения заемат значително място. Това е здравословен отговор на разочарованието от съревнователния капитализъм и свирепия натиск, на който подлага работещите хора. Усилията, необходими, за да си на гребена на вълната според наложения модел за успех, са непосилни за повечето хора. Изправени пред алтернативата да се чувстват лузъри или да сменят дефиницията за успех, българите доста интелигентно избират второто. Все повече млади хора възприемат добрия живот не като материални и професионални постижения, а като нещо много по-достъпно, каквото е веселото прекарване на свободното време.

- Само че България има огромен проблем - 22% от младите българи нито учат, нито работят. И този дял е най-висок в ЕС.

- Кой точно има проблем? Освен че не учат и не работят, тези младежи живеят с родителите си и разчитат на тях, срещу което повечето родители не възразяват. Много повече страдат онези, чиито деца са в чужбина и не ги виждат с месеци. Ние сме в периферията на най-богата икономика в света и нейните излишъци постоянно преливат към нас във вид на европейски програми, субсидии, коли и дрехи втора употреба и пр. Което позволява да водиш безгрижен и задоволен живот, без да си даваш много зор. Ако не си амбициозен и претенциозен, ако нямаш проблем да носиш дрехи втора употреба, да караш стара таратайка и да ядеш евтина и некачествнеи храна, животът става лесен.

Проблем имат единствено алчните работодатели, които свикнаха да печелят от експлоатация на евтина работна ръка. Сега ще отвикнат.

- В тази картина не се ли вписват работещите в чужбина наши гурбетчии, които подпомагат семействата си с общо 1,15 млрд. годишно?

- Разбира се. Достатъчно е един член на семейството да работи в чужбина и да изпраща няколкостотин евро на месец, за да осигури оцеляването на останалите в периферната икономика на България. Включително възможността да не правят нищо. Така значителна част от населението е постигнало мечтата за безусловен базов доход. Спомнете си свирепата повеля на комунизма “Който не работи, не трябва да яде!” и ще си дадете сметка колко хуманно е това постижение.

- Но на каква цена?

- На цената на паразитизъм и отказ от развитие, очевидно.

- Като ви слушам, май сте на мнение, че членството ни в ЕС ни демотивира да работим?

- Напротив, гарантира минимален стандарт и базова материална сигурност, която ни дава право на избор – който има мотивация и амбиция, има чудесни възможности да се развива, тук или в чужбина; който не иска да се напъва, може да живурка без особени лишения, да слуша чалга и рап, да псува властта и да търка билетчета. Тази възможност за избор е огромна привилегия и се случва

за първи път

в историята

на страната

Друг въпрос е дали го признаваме и оценяваме – ние сме малка, сравнително мързелива и доста разглезена общност, която блажено пребивава в периферията на Европа, но обичаме да се изживяваме като отруден и многостраделен народ, жертва на тежка историческа несправедливост.

- Как се отразява обаче това на възпитанието на подрастващите? Европейското социално изследване, проведено от Нов български университет под ръководството на социолога проф. Георги Фотев, регистрира доминация на прагматичната нагласа “да подредиш собствения си двор” , докато преди акцентът е бил върху спестовността, алтруизма и въображението. Какво променя това?

- Тази промяна отразява умонастроенията в късномодерните общества, които вярват, че успехът се постига не чрез колективно усилие, а по индивидуален път – не като се ангажираш с развитие на общността, а като правиш бизнес. Тази заблуда е ключовият камък на неолибералната идеология, която все още владее колективното въображение. Внушението е, че човек сам си проправя път в живота и носи отговорност преди всичко за себе си, за собствените си успехи и провали. В България това вярване е изкривено от много по-дълбоките патриархално-кланови ценности, което обяснява очарователния меланж от асоциален индивидуализъм и патриархален фамилизъм, регистриран от това изследване.

- Социолози говорят за мащабен ценностен обрат в отношението към религията - повече са вярващите, също - толерантните към аборт, развод, хомосексуалисти. В същото време храним огромно недоверие към мигранти, чужденци, хора от квартала. Защо?

- Именно това имам предвид под меланж от индивидуализъм и фамилизъм – хората са толерантни, или по-скоро безразлични, към личните избори на другите, доколкото не ги засягат и не се чувстват застрашени от тях. Същевременно питаят недоверие към хората извън семейния и приятелски кръг, социалният свят си остава чужд и враждебен. Особено силно е недоверието към институциите поради

непоклатимото убеждение,

че практикуват двойни

стандарти

Разбира се, институциите ни са калпави и как иначе, след като в тях работят българи с такива убеждения? Ефективните институции са възможни само ако има доверие в тях, и не само – те предполагат поддържане на общ ред, на универсални правила и на критична публичност, което се оказва непостижимо и непонятно изискване за мнозинството българи. Основната стратегия за справяне с предизвикателствата на живота продължава да бъде поддържането на мрежа от частни, неформални връзки за обмен на услуги. Така хората от тази култура опитомяват и одомашняват глобалния свят, свеждайки неговата плашеща сложност до познатите семейни и квази-семейни отношения.

- “Горд съм, че съм българин!”, заявяват в проучването 84 на сто от попитаните сънародници днес. Казвате, че искат да са европейци, но са се отказали от развитие. С какво толкова се гордеят тогава?

- Например с това, че успяват да намажат от благините на развития свят с минимални усилия. Това е гордостта на тариката, който е надхитрил системата. Освен това българите откриха, че вече не се налага да се правят на нещо различно и започнаха да се харесват такива, каквито са. Ние натрупахме опит в отношенията в другите държави в ЕС и разбрахме, че

политиката на

идентичността е

по-печеливша от

тази на имитацията

Дълго време се стремяхме да ощастливим развитите страни, като се правим, че споделяме техните ценности и следваме техните правила, но това вече не е необходимо. В тази омекнала Европа по-вероятно е да те уважават, ако ходиш наперено, с гордо вдигната глава и развят перчем, отколкото ако се държиш чинно, срамежливо и си прилежно сресан. Да се научат, ако обичат, да ни приемат и уважават такива, каквито сме се самообразували, да ни дават повечко пари и да задават по-малко въпроси, пък ние ще си я караме, както си знаем. Имаме светлия пример на Унгария и Полша, а ние се учим бързо.

- Доколко е здравословно това?

- Във всеки случай е по-здравословно, отколкото да живеем в постоянна фрустрация и себеобезценяване. Според наивната теория на модернизацията, развитието на догонващите общества преминава през имитация на напредналите с цената на отказ от собствена идентичност. Тази теория се провали безславно – там, където бе прилагана най-стриктно, бе отхвълена най-радикално. Вижте Турция – колко мъки и лишения, колко преврати и диктатури в името на безкомпромисната модернизация, и за какво? Европейците така и не ги пожелаха и накрая те пак пуснаха мустаци и сложиха забрадки, а в събота демократично си избраха за султан едни баш бабаит, който на никого не цепи басма.

Ние да не сме

по-будали от

комшиите?

При това всеки ден получаваме доказателства, че сме интересни и харесвани от европейците. Откакто пуснаха евтини полети и София влезе в оборота на популярните дестинации, улиците се напълниха със замаяни туристи, които снимат, де що видят. Взеха да налазват и провинцията, където никнат чисто нови старини за чудо и приказ – антични форуми, базилики и средновековни крепости – построени, разбира се, с европейски средства. Как да не се гордее човек!

- Тоест това преоткриване на българското е терапевтично?

- Да, защото най-сетне можем да напуснем неврозата на безродните космополити, които пребивават между собствената и чуждата култура и никога не са в комфорт със себе си. Този процес на връщане към себе си определя и стила на политическото лидерство през последните години. Тумбата патриоти в управлението я карат като на сватба, всеки със собствен байрак и собствен патриотичен дневен ред и всички им ракопляскат. Разбира се, хорото го води Борисов, при това хорото стана балканско, аха-аха да стане европейско. Нашият славен премиер постигна немислимото – без да изневери на себе си, накара европейците да се съобразяват с него. През ден се среща с европейските лидери, те му правят ихтибар, той ги тупа по раменете, а напоследък взе и акъл да им дава, и то нелош. Всичко това носи нескрита радост на народа, защото е част от процеса на еманципация и себеовластяване, казвам го съвсем сериозно.

- Кой е следващият стадий?

- След като се научихме да се приемаме и харесваме, без да се преструваме, е време да се научим да се променяме по собствена воля, не по пътя на имитацията, а по пътя на себепознанието и себенадмогването. Предстои да видим дали ще има следващ етап на израстване. Ние вече правим малки цивилизационни стъпки – например обмисляме дали да не се откажем от мутренските си нрави по пътищата, дали си заслужава да пощадим малко гора от изсичане и някой и друг плаж от бетониране, дали да не отделим нещо от излишъка за най-бедните и уязвимите и пр. Прокрадва се революционната идея, че си струва да се опитаме да постигнем нещо с общи усилия, че може би дори е възможно да имаме общо бъдеще, че съществува такова нещо като общо благо. Това плахо разколебаване на стръвния и алчен български фамилизъм трябва всячески да се насърчава и поощрява.

- Какви според вас ще са резултатите от Европейското социално изследване след 10 г.?

- Ако всичко върви нормално, след 10 години ще регистрираме още по-голямо сближаване между България и останалите страни. В момената са в ход два процеса – Европа отчасти се балканизира, а ние, балканците, отчасти се европеизираме – кротко, предпазливо, следвайки собствения си път и без да се престараваме. По всичко си личи, че този процес на сближване и взазимопроникване на културите ще продължи.