Нас отдавна ни обиждат, много преди Уинстън Чърчил да каже, че “Европа свършва там, където започват да ядат шкембе чорба”. Още в средновековните византийски хроники сме описани като “варварски и див народ”, защото независимо от размера на националното ни самочувствие империите никога не са ни харесвали.

Една от най-силните съвременни метафори за крайно пренебрежителното отношение на Европа е инсталацията на чешкия скулптор Давид Черни през 2009 г., бяхме онагледени с няколко тоалетни клекала.

Не че не сме били

жестоко обиждани и от Русия,

която от векове живее със собственическо чувство над територията ни.

Още ни кисне изказването на телевизионния водещ и политик Пьотър Толстой преди две години: “България ще я купим цялата. Половината крайбрежие вече купихме.” А пък миналата година навръх 24 май Путин вбеси местната общественост с констатацията, че славянската писменост е дошла от “македонската земя.” Въобще, ако се разрови човек, ще открие и в днешно време, и в далечното минало много неприятни заключения по адрес на страната и народа ни, но въпросът

не е в горчилката, а в това

как

понасяме обидите.

Дали се умилкваме и се обясняваме, или плюем и продължаваме напред.

Да вземем например реакцията на Румен Радев след наглия монолог на руския патриарх Кирил. Седмица по-късно скандалът почти бе отшумял, когато президентът посети пловдивската бригада “Специални сили” и отново зачекна темата. Каза, че е посрещнал Кирил като духовен водач, но той избрал да си тръгне като политик, след което се хвана за един лост и пред смаяните погледи на командосите направи коремно превъртане на 360 градуса.

Достойната позиция на държавния глава рязко се компрометира в демонстрацията на мускулатура, величието се изпари. Радев се държа като Путин на Богоявление, когато се снима гол до кръста в ледените води на езерото Селингер. Добре че не попита дали и Кирил го може това набиране, тогава съвсем щеше да лъсне пубертетското начало в българското управление.

В опит за по-интелигентен анализ на ситуацията колегата Велислава Дърева призова Валери Симеонов да изчезне заради просташкото си публично поведение. Не можело да се изцепваш, че главата на Руската православна църква е

“второразрядно

съветско ченге”

Но политическият елит не е паралелна реалност, а проекция на обществото. Нито Румен Радев може да стане невидим, след като на изборите получи доверието на над два милиона избиратели, нито Симеонов, за чиято коалиция гласуваха почти 320 хиляди българи. Патриарх Кирил си тръгна съвсем резонно одюдюкан, отделен е въпросът, че елитът, с който разполагаме, страда от хроничен Наполеонов комплекс, бълвайки тестостерон.

Идеален пример за синдрома е лидерът на БСП Корнелия Нинова, която

сама потъпка

своята женственост,

призовавайки от парламентарната трибуна Бойко Борисов да се разберат “като мъже”. Та тя люто се засегна тези дни от изказването на Жозеф Дол, че нашите социалисти завиждат на Борисов, понеже е “най-успешният шеф в Европа”.

Леко разрошена от възмущение, Нинова се развика, че Дол разделя българското общество, показвайки “незачитане на близо един милион българи, подкрепили "БСП за България”.” Интересно какво е очаквало това мъжко момиче

от лидера на Европейската народна партия? Много ясно, че ще нападне БСП. Вместо да му се присмее за глупостите или да измисли ехидно-саркастичен коментар, тя се хваща за кобура, все едно са й запалили чергата. Да не би шефовете на ПЕС да не хапят стръвно десницата?

Помним Пол Расмусен как редовно “разделяше нацията” с изявления от сорта, че кабинетът “Борисов” е некомпетентен, но за сметка на това агресивен. И наследникът му Станишев, който в деня на избирането си през ноември 2011 г. казва, че правителството на ГЕРБ “разбира само от натиск отвън и отвътре”.

От друга страна,

ако човек се чуди за какво да се обиди,

поводът няма значение,

важно е хиперактивната реакция да вдигне много шум. Чак да ти дожалее, че за жените не е измислен аналог на Наполеоновия комплекс, но оставаме с надеждата, че ратифицирането на Истанбулската конвенция ще намести тези детайли. Особено сега, когато ЕС ни извива ръцете да узаконим пустите джендъри, а ГЕРБ се гърчи между своята сервилност и общественото мнение.

В края на 2015 г. Държавният департамент на САЩ разсекретява документи от 1977-1980 г., касаещи страните от бившия съветски блок. Сред тях е изключително интересен доклад, в който американският посланик в София по онова време Джак Пери описва впечатленията си от българите. Той пише, че народът ни се чувства напълно щастлив да следва безпрекословно СССР и цитира външния министър Петър Младенов, че нашата и съветската външна политика са идентични “дори и в детайлите”. И все пак Пери отбелязва, че у нас се усеща

податливост

към западно влияние

и понякога зад кулисите българските ръководители изразяват пред Москва различни възгледи.

Очевидно имаме потенциал, но е трудно след близо половин век тоталитарен режим да въртим сериозна и смислена политика, усетът е притъпен. От онези мрачни времена изминаха трийсетина години, но на нас още ни бушуват хормоните. Щом дори председателят на Европейския съвет Доналд Туск, рецитирайки Иван Вазов на български, раздели нацията, вместо да я трогне. Ако не вдигаме 200 от лежанка, се набираме на лоста.