Тези дни една уж много незначителна случка ме накара да се замисля за доста неща. За това накъде отиваме, ще ни има ли изобщо, самите ние не се ли самоубиваме. Ето, разказвам.

Действието се развива в кафене в Копривщица. До масата, на която съм, сяда семейство. Мъжът и жената са на около четирийсет години, детето им - момиче на около дванайсет-тринайсет. И сега разговора.

“Писна ми да ходя по музеите,

защо изобщо трябваше да минаваме оттук?” - казва момичето на майка си, докато си чопли нещо в телефона. Бащата искаше да каже нещо, но се въздържа. И тъй като, без да искам, се бях превърнал в нещо като аудиовоайор, нямаше как да не чуя продължението на разговора.

Бащата пита майката сега къде ще се ходи да се яде, момичето започна да разказва за новите приложения в телефона си, бащата продължаваше да пита къде ще се ходи да се яде, а майката се оплакваше от жегата и въобще от всичко. И казваше на мъжа си, че иска някъде на басейнче. А той

я гледаше с опакато на очите.

Това, което разбрах още, бе, че за първи път идват в града. И още, че явно Копривщица не беше тяхното място. И въобще това време за тях е напълно изгубено. Тези мигове от живота им са абсолютно безсмислени. И няма лошо, щом така са го почувствали и усетили.

Навярно много хора ще кажат: какво толкова е станало? Какво толкова са направили? Гладни са хората, горещо им е и задължително ли трябва да им харесва градът? Така е. Обаче има един малък момент, който според мен не може да се подмине.

Как на тази маса, в рамките на трийсет и повече минути, ставаше дума за басейнчета, приложения и ядене и как не стана дума - дори и една малка дума, за това, което са разглеждали, какво са почувствали, какво са усетили?

Как веднъж, дори в някакъв контекст,

не бяха споменати имената на

Бенковски,

Каблешков,

Дебелянов, Каравелов,

в чиито къщи са били само преди няколко минути? Как момичето дори веднъж не попита родителите си нещо повече за някой от тези българи?

Как майката и бащата можеха да говорят за всякакви глупости минути след като за първи път в живота си са били в двора с белоцветните вишни или в къщата на Гаврил Хлътев? И как все едно нищо не ти се е случило, нищо не те е докоснало, развълнувало, дори просълзило?

Хайде, да кажем, че последното не е задължително, но може ли битът толкова да те е задавил, направо да те е удушил? Да е изпил всичките ти вени и мисли? И как може душевните ти фибри да са толкова епилирани, че дори да чувстваш досада, че си бил в къщите на тези толкова светли и трагични имена за България? И не е ли най-естественото нещо като човек, живеещ в пределите на тази страна, да сведеш глава пред тях? Поне за малко. Поне в мислите си. И после да ходиш на басейнче например.

Признавам си, подобни хора, подобен тип поведение, подобен тип разсъждения, ако въобще може да се говори за това, освен че ме натъжават и отвращават, пълнят главата ми със страшно много изводи и заключения.

И за съжаление - все лоши.

Все такива, които те карат или да си вземеш багажа оттук, или да се скриеш някъде толкова сам, че никой да не те намери векове напред.

Надявам се, че тези мои думи не звучат нито патетично, нито педагогично, нито романтично, а съвсем естествено след това, което чух от съседната маса в едно кафене в Копривщица.

Много ми се иска да е така. И повечето от нас да изпитат подобен гняв, ако чуят нещо подобно на някоя съседна маса в града на Бенковски, Каравелов, Каблешков, Дебелянов. Защото ако е обратното, по-добре да ходим да се удавим в басейнчето.