Трудно е да се отговори на въпроса „какво да се прави” с традиционната десница. През последните 15 години тя се върти в един затворен цикъл – от позиции на натоварено с емоции разцепление към принудително обединение с цел попадане в следващия парламент. Тази политическа общност носи комбинация от неблагоприятни наследства, които засягат почти всички черти на нейния характер и идентичност, и несполучливите й названия – градска, традиционна, автентична, но ДЕСНИЦА – са част от проблема. Това, което мога е да споделя наблюденията си почти от ден първи, когато тази „десница” бе зачената и тръгна по пътя си на новата българска демократична общност…

Но нека не тръгваме от самото начало. Да започнем от 2001-2003 г. СДС изгуби изборите в полза на царския проект и фрустрацията беше неописуема. Останала с 18 на сто от гласовете, голямата синя партия преживяваше този резултат като крушение на всички свои мечти, амбиции и политически планове. Иван Костов подаде оставка, а Екатерина Михайлова започна тихо и упорито да лепи едно по едно парченцата на разкъсания с взлом пъзел на демократичните сили. Мисля, че тя може би щеше да успее – ако не да създаде нова вълна ентусиазъм към СДС, то поне да укрепи останалото от съюза до момента, в който царската партия се сгромоляса. Помните ли – тя се сгромоляса много бързо, както се случва с повечето неща, съшити с разноцветни парчета и бели конци. Но за СДС вече беше късно да се възползва от този разпад…

През пролетта на 2002 г. Надежда Михайлова е избрана за лидер на СДС. Тя има своите неоспорими политически качества – демонстрирани като успешен външен министър, но организацията и водачеството на политическа партия не е сред тях. Много бързо отношенията между кръга на Н. Михайлова и този на Иван Костов – Е. Михайлова се обтягат, особено след кадровата чистка на Раковски 134, извършена от новия лидер. След кратко време от СДС се отдели „партията на Костов” – ДСБ… Заедно с моите колеги – политолози се опитахме да предотвратим разцеплението на СДС. Препоръчахме вътрешна изборна кампания в редиците на Съюза, която да излъчи 10 популярни лидери на демократичната опозиция – представителни за най-широките слоеве членове и избиратели. Този, който получи най-много гласове на вътрешните избори – да стане лидер на СДС. Останалите девет – да станат членове на новия Национален координационен съвет.

Моят приятел Николай Младенов казваше, че един политик трябва внимателно да слуша политолозите, за да може да направи точно обратното на това, което те препоръчват и така да минимизира рисковете пред своя успех. Те така и постъпиха с Н. Михайлова през 2003 г. – минимизираха рисковете. От 18 процентовата партия СДС, разгромена на изборите от 2001 г., две години по-късно получихме две 4-5 процентови партии, седящи на близки места в дясната периферия на политиката. Какво ги разделяше освен личната непоносимост? Доста неща, но най-вече наследения от ранното СДС антагонизъм между „идеалисти” и „тарикати”, „кинжали” и „пеликани”… През 2003 г. този антагонизъм отново изплува и бе пропагандиран с морален патос и бесноват блясък в очите от неколцина нови –тогава – авторитети на „автентичната десница”. Но това разделение отиде отвъд пропагандните битки на разцепилите се демократични сили и започна да функционира като една устойчива полярност и непримиримост между „идеалисти” и „тарикати”. В политиката е трудно да постигнеш успех, ако не удържаш в една личност, в една платформа, в една стратегия двете полярности – ценностната и идейна идентичност и политическия прагматизъм, който трансформира доверието на избирателите ти във възможния политически компромис за да се случат реално преследваните от теб цели. СДС трудно е удържало единството на ценности и реализъм в цялата си история след 1990 г. Претенциите за „идейна чистота” винаги са били удобен инструмент на сините радикали за завладяване на контрола и властта върху демократичната общност.

През 1991 г. радикалните фракции на СДС организираха вътрешно-съюзния преврат на 39-те срещу своите колеги, които се опитваха във ВНС да постигнат полезен компромис в приемането на нова конституция. Дали щяха да успеят в подобен компромис е друг въпрос – те не получиха шанс да го направят. На върха на СДС се изкачиха радикалните фракции антикомунисти, безкомпромисно чистещи Съюза от „ченгета”, „марксисти”, „предатели” и „назначени от Луканов” седесари. Резултатите са известни – победа с „малко, но завинаги” на изборите от есента на 1991 г., кабинет на СДС и парламентарна група наводнени от „правилните” комунистически ченгета, реванш на ново възникналата посткомунистическа мафия с извъртането на Доган на 180 градуса. Беров… През 1995 г. прагматизмът в СДС взе реванш – „пеликаните” пенсионираха „кинжалите” и направиха възможна победата на СДС през 1997 г. – в разгара на голямата национална криза. Но по време на управлението на СДС-ОДС „пеликанското” начало взе драматично връх. Премиерът Костов се бе заобиколил с прекалено много „момчета от народа”, на които не им трябваше много усилие да се превърнат в мутри, оползотворяващи по свой тертип приватизацията на националното стопанство.

Защо припомням всичко това? Защото и до ден днешен двете страни на едно успешно политическо действие – вярност към принципите и прагматизъм в осъществяването им – са полярно разделени в реториката и практиката на „дясната” политическа общност. Защо се разпаднаха и враждуват РБ и ДСБ? Защото едните са ентусиазирани участници в подялбата на властта с ГЕРБ на всяка цена, а другите – пазители на древните демократични скрижали на прехода… Майтап, ама не съвсем. Едните – продаващи партиите си на властта за жълти стотинки, другите – паднали жертва на правосъдния анти-реформизъм на олигархията… Радикалната анти-системност на едните на практика подпомага радикалната продажност и безпринципност на другите. (Това обобщение моля да не се пренася върху личностите от двете страни на разделението. И в РБ има поредица от много свестни хора – и в ДСБ не всички се числят към „свестните“.) Политиката – подобно на историята работи през парадокси. Понякога някои политически фигури просто сменят ролите си в двата края на тази „волтова дъга” между принципи и прагматизъм.

Това е наследство на политическа култура, формирана в зората на новата българска демокрация от нищетата, от липсата на алтернатива, която да възникне в недрата на комунистическата епоха. В Полша победоносната Солидарност спечели изборите от 1989 г. и първата й работа беше да … сподели властта с бившите комунисти за да ги трансформира и маргинализира без остатък. Това стори и Хавел за няколко месеца след 17 ноември. У нас „откривахме” скрити комунисти и ченгета във всеки долап и под всяка кушетка в СДС за да можем да обясним как така не сме в състояние да си свършим работата. Казвам „откривахме”, но не съм сигурен в миналото време… В Полша и Чехия направиха лустрация и забравиха (е, днес Качински я прави за втори път, заедно с нас, и в двата случая – след дъжд качулка…), а ние закъсняхме с 20 години – време през което цялата държавна сигурност спокойно и уверено се превърна в управляваща олигархия. Дисидентските елити на Централна Европа отвориха път за бившите комунисти да минат към публично контролирано демократично битие – и бързичко да се стопят в небитие. Ние водихме титанични битки с не-отиващия си комунизъм докато комунистическите елити спокойно се разположиха в статут на феодална олигархична буржоазия от джунглата на „свободния пазар”… За новосъздадените – Божем, демократични елити – останаха два избора: да продължат битката с вятърните мелници на „комунизма” или да събират лакомо трохите от посткомунистическата олигархична трапеза.

А „идеалистите” също не избегнаха съдбата да се превърнат в маргинали… След създаването си през 2003 г. ДСБ се бори почти безразделно за достигане на тези 4 на сто, които ще й дадат място в парламента. Сектантският радикализъм на обречено малцинство, съчетан с ограничените хоризонти на политическо представителство циментира хронично опозиционния статут на партията до дълбочините на инстинкт. Така след като Бойко и Сотир се извъртяха за „прокурорската квота”, водачът на „идеалистите” за часове подаде оставка… А трябваше да почака поне няколко дни. Не, че е лесно, не че е приятно да работиш в днешната политическа и обществена, подвластна на №КОЙ среда. Просто инстинктивните отрицания са противопоказани на политиката – на демократичната политика.

Ако приемем, че дотук сме се опитали да разберем драмата между РБ-2 и Нова република, нека се обърнем и към другата голяма драма на „градската десница” – въртеливото движение, с което Да България се сбогува с Нова република и общата „дясна” анти-олигархична платформа. За да няма съмнения какво мисля за крайния резултат – нека веднага споделя, че според мен този, който даде акъл на Христо Иванов да се откаже от съвместно явяване с Радан Кънев, направи голяма – груба стратегическа грешка. Вече седмица след изборите продължават опитите да се замажат резултатите от тази грешка, но размазването не е равносилно на изчистване. По-важно е обаче, че след получаването на този съвет – от когото и да е – Христо Иванов е въздъхнал облекчено: „Ох, няма да ходим с ДСБ…” Защо така? Защото са наистина различни. Защото ДСБ носи на гърба си наследство от най-малко 12, а може би от 27 години. Защото това, в което вярват хората в ДСБ съществено – понякога драматично се различава от това, в което вярват ентусиастите, създали Да България. Но медиите и коментаторите продължават да скърцат като развалена грамофонна плоча – „традиционното дясно се разцепи на три части…” Чакайте, кое е това „дясно” господа?

Няма по-паразитна дума, изиграла свръх-лоша шега на българската демократична общност от думата „дясно”. Тя възникна като комплимент в ранните 90-те години, когато всичко „ляво” беше комунистическо, а последното – очевидно – беше изчерпателния символ на злото. Кое беше антитеза – „дясното” разбира се. В момента, в който СДС – движение се освободи от Дертлиев и Дренчев, които настояваха да запазят идентичността си от преди 44-та в лявата част на спектъра, нищо не пречеше на демократичната опозиция да стане най-„дясното” – най-правилното нещо на този свят. Милиционерите – крадци, които с големия криминален грабеж създадоха посткомунистическата олигархия, една от най-ретроградните социални системи след края на комунизма в Европа, се оказаха „леви”… Така де – партията им майка – лява, семейната им история – лява, избирателите им, горките – леви… Само коалиционния партньор – Ахмед Доган малко либерал пада, ама нищо, то си е за фасон. Така, тия са „леви”. Виж, фукарите от СДС, с радикален троцкистки манталитет и неугасима енергия да съборят „стария свят” – те пък, „десни”… Е, това е то…

По принцип, лявото в демократичната политика щедро се само-афишира. Лявото е алтернатива, проект за промяна, за нов свят, за напускане на традицията и недъзите, които тя тегли със себе си и създаването на едно ново, справедливо и радостно бъдеще. Кой го прави – „Ние, левите!” Дясното е в противоречивата позиция на статукво. Щом поддържа статуквото, дясното, без съмнение, печели от него. Което го прави обект на атаки, нападки и обругавания – щом поддържа несъвършения, стария свят. Затова демократичното дясно не обича да се афишира. То се самоназовава консервативно, умерено, разумно, центристко – хайде, център-малко-вдясно, християн-демократично, християн-социално, републиканско – ако републиката е ценна традиция… Май на малко места – България е едното от тях – „дясното” е комплимент. Това има своите политически основания отвъд безкомпромисната битка с „комунистите”. Българската опозиция се формира на „голо поле” в края на 80-те години. Не-комунистическа България бе обезкръвена и прокудена още през 50-те, затова дисиденти тук вирееха трудно – извън стените на Старозагорския затвор. СДС бе създадено като съюз на дисиденти-комунисти (Клуба за гласност, Екогласност…), останки от пред деветосептемврийски партии – социалдемократи, земеделци-петковисти, отделни представители на Демократическата партия. В навечерието на кръглата маса СДС се освободи от тези реформисти-комунисти, които се върнаха да променят вече БСП. Но демократичната опозиция представляваше шарен калейдоскоп от личности и партии, разположени обективно в това, което можем да наречем център-ляво. Необходимостта да се противопостави на мутиращата комунистическа партия караше СДС да изостря реториката си и да се движи надясно – като категорична опозиция на комунистите. (Зад димната завеса на преименуването от БКП в БСП се раздаваха „куфарчетата” на новите капиталисти…) Лявото ставаше нелегитимно в СДС – д-р Дертлиев виждаше това и никак не му се радваше. Но и той радикализираше езика си доколкото може – за да не изпадне от процеса на втвърдяване на СДС.

Загубата на изборите от юни 1990 г. радикализира допълнително СДС и тласна опозиционния съюз още повече „вдясно”. Първи жертви на това втвърдяване бяха симпатизанти и анализатори като социолога Румен Димитров, които предупреждаваха за необходимостта да се остане в един демократичен център, който да се разширява. Нямаше начин! СДС се нуждаеше от идентичност, а най-лекия начин да я придобие беше да се противопостави на „комунистите” – пълен завой „надясно”. Посоката „надясно” се хареса на сините активисти от малките и периферни партии на СДС. Съюзът през 1990-та се състоеше от няколко по-мощни организации – БСДП, БЗНС-Никола Петков, кръга около Клуба и Екогласност, както и от поредица по-малки организации – радикалдемократи, демократи, радикални интелектуалци и трибуни. За по-малките партньори в демократичната коалиция преходът „надясно“ съчетаваше полезното с приятното. Движението „надясно“ делегитимира левите и центристките партньори в СДС, които бяха големите и значими членове на коалицията, държащи решаващите гласове за вземане на решения. Радикализацията след изборната загуба от юни 1990-та, свалянето на втория кабинет на Луканов и – особено – гладната стачка на 39-те, бяха конретните стъпки, отслабващи по-умерените фракции в съюза и пресхвърлящи властови ресурси към „истинските антикомунисти“ вдясно. Към лятото на 1991 г. решаващите властови пълномощия се концентрираха в ръцете на сините радикали. Бившите големи – д-р Дертлиев, Дренчев, Симеонов – станаха „люспи“… „Ти не си десен“ – това стана второто по сила обвинение към някого след обвинението „ти си комунист“. Големият СДС – с потенциал да вземе властта от ръцете на преименуваната БКП и да осъществи последователно реформите в посткомунистическото общество – отмина в историята.

Тази история е добре известна и припомнянето й има само един смисъл – да изясни механизмите на укрепване на „дясното“ в демократичната общност. Но и да постави следващия въпрос – колко „десни“ бяха „десните“? В какво бяха „десни“? Два бяха – и си остават – най-очевидните индикатори за „дясна“ принадлежност на демократичната общност – антикомунизмът и икономическият либерализъм, ескалиращ до идеологически фундаментализъм на тема „пазар“. Антикомунизмът бе мощен идентификатор, а икономическият либерализъм – естествено влияние на господстващата по това време в света икономическа доктрина. Но ако потърсите други „десни“ идентификатори на СДС – ще се затрудните. Демократичната общност остана ляво-либерална в най-важните социални и културни измерения на политическата си пронадлежност. Сините активисти и избиратели бяха активни защитници на човешките права в тяхната ляво-либерална интерпретация. Чак до към 2005 г. „националист“ и „национализъм“ бе ругателна квалификация в партиите и групите, произлезли от СДС. Едва след 2005 г. ДСБ започна да развива един по-консервативен възглед по тези проблеми. Либералната принадлежност на демократичната общност можеше да се проследи отчетливо в нейните международни позиции, амбициите на СДС за членство в ЕС, в НАТО и в интернационалистичния – космополитен възглед на сините за глобализацията, европейската интеграция и всички останали ценностни характеристики на европейския консенсус от 90-те години и началото на 21 век. Във всички тези сфери в СДС доминира не просто либералния – но ляво-либералния тип възгледи. Затова разцеплението в демократичната общност през 1991 г. и по-късно не може да бъде обяснено нито с идейни, нито с ценностни подбуди за заемане на „дясна“ идентичност. То беше обикновена борба за власт, която разцепи СДС и осуети възможността за реформиране на България преди укрепването на пост-комунистическата мафия. Друг е въпросът, че от СДС се очакваше да развие своя собствена доктрина за национален интерес, национална традиция, национална перспектива – нещо което така и не се случи на практика поради господстващия либерален етос на синята общност.

Днешната „традиционна десница“ носи това наследство в една епоха, в която вече обособяването на дясно-консервативни и ляво-либерални лагери на демократичната общност изглежда неизбежно – особено предвид случващото се в Европа, в Америка и в целия свят. Има силен подтик към ревизия на либералния консенсус от 90-те години и началото на настоящия век от по-консервативни, националистически и ценностно традиционалистки възгледи. Развитието на демократична политическа общност с по-консервативна идентичност е все по-наложително предвид успеха на БСП през по-голямата част от годините на прехода да „приватизира“ националната проблематика и да лансира про-руски и анти-западни версии на дефанзивен национализъм, насочен в крайна сметка срещу Запада и западната принадлежност на България. ГЕРБ прави опити за изграждане на подобна идентичност, но базисно анти-идеологичният, клиентелен характер на тази голяма – от народяшки тип – партия, прави национално ориентираните внушения доста повърхностни и фрагментарни. Националистическият сектор в българската политика – въпреки конюнктурно нарастващото му значение – е също твърде ограничен в капацитета си да развие и лансира ясна национална доктрина за бъдещето на българското общество и държава. Отговорността за това пада преди всичко върху партиите на т.нар. „градска десница“ – да реализират една интелектуално пълноценна и цивилизована версия на национално-демократична политическа стратегия. Има опити за това в средите на ДСБ и Нова република, отчасти – в някои среди на Реформаторския блок и в аналитични общности (Институт за дясна политика), свързани както с ГЕРБ, така и с една по-обща представа за консервативно ориентирана политика.

Същевременно обаче, от партиите на демократичната общност се очаква да излъчат и политическата общност на либералните – включително ляво-либералните идеи на нашата съвременност. Макар и либералният консенсус да е в криза в световен мащаб, либералният възглед за света е необходим и ключов елемент от всеки демократичен спектър от идеи и политики. Глупаво е да чакаме БСП да участва в решаването на подобен проблем – партията представлява архаична левица от средата на 20 век със силен анти-либерален етос, съюзена с най-ретроградните елементи на посткомунистическата олигархия в страната. „Либерализмът“ на ДПС е фокусиран върху два проблема – към правата на малцинствата и към все по-съвършени механизми на държавно-централизирана корупция под маската на „свободния пазар“. Либералната общност в България е малка, тя включва преди всичко неколцина интелектуалци и предприемачи в София и някои областни градове. Социалната й представителност е минимална, макар, че мнението й в публичния живот тежи много повече от относителното й социологическо тегло. Решението на Да България да се яви отделно на изборите отразява нарастващото чувство за трудна съвместимост на либералните и консервативните елементи на „градската десница“. На един предходен етап, по-простонародният традиционализъм на ГЕРБ предизвикваше – и още предизвиква яростта на една културна несъвместимост между тази голяма партия и градския интелектуален елит. Склонността на елита на ГЕРБ да обслужва олигархичното статукво на власт е още по-мощна мотивация за анти-ГЕРБ сантименти в средите на градските интелектуалци – консервативно или либерално настроени. Но ако за целите на нашия анализ се абстрахираме за момент от отношенията между „градската десница“ и ГЕРБ, ще видим, че разделенията между ляво и дясно, либерално и консервативно набират сила и в общностите, наследили СДС от миналото.

Новите консервативни гласове пледират за съдържателно разграничаване от либералите. Последните със сетни сили пазят статуквото на обединените сили на „десницата“ под егидата на „либералния консенсус“. И едното и другото са илюзорни цели. Раграничението между либерално и консервативно е неизбежно сред демократичната общност – ние няма как да останем остров в един свят, където двата възгледа се поляризират. Но политическото разцепление и противопоставяне в тази демократична общност е безумие, което може да обслужи сили, доста по-мощни и от либералите, и от демократично мислещите консерватори. България е на границата между Изтока и Запада и за българската политика разделението Изток – Запад винаги е било поне толкова важно колкото разделението ляво – дясно или либерално консервативно. В определени епохи либералното и западното са съвпадали срещу източно-консервативната алтернатива. В други епохи – не. Днес руската пета колона води своята най-сериозна битка след края на комунизма за контрол върху българската публичност и стратегическа принадлежност. Новите руски партии никнат като гъби, а старите – добруват и са в парламента, за разлика от партиите на „старата десница“. Не е ли демонстративно излишен лукс естествено обособилите се консервативни и либерални крила на тази общност – ако щете стара градска средна класа – да воюват помежду си, вместо да си партнират в каквото могат за гарантиране на европейския и атлантическия избор на България. В Гърция – страна с аналогична национална съдба – една от двете големи партии след 1974 г., Нова демокрация – включва както демократично-консервативни, така и либерални политически общности. Те се конкурират за влияние върху партийната политика, но са единни в необходимостта да уравновесяват политическия живот в една страна, доминирана от силни левичарски – про-комунистически възгледи и пристрастия.

Българската демократична общност трябва да ползва този пример за своето пре-конституиране. Да България трябваше да се развие като обособен ляво-либерален проект, за какъвто настояват неговите привърженици, но трябваше също да се яви на изборите в коалиция с Нова република. Защото отстояването на институционална прозрачност и почтеност, ясна европейска и атлантическа ориентация, прекъсване на олигархичната връзка между политика и икономика са политически приоритети, чиято значимост сериозно надвишава значението на всички други разделения – исторически, ценностни, личностни и психологически. Каракачанов, Симеонов и Сидеров успяха да преодолеят различията си и да се обединят в коалицията на ПФ. Христо Иванов и Радан Кънев не успяха. За какво свидетелства този факт – за интелигентност, за политическа устойчивост или за стратегическа яснота на преследваните цели?

Порочната поляризация на „ляво“ и „дясно“, на идеализъм на принципите и прагматизъм в усвояването на властта в българската демократична общност трябва да бъде загърбена. Време е за политическо съзряване. Време за съдържателна идентификация и за партньорства в различието. Детско-юношеския период в развитието на „традиционната десница“ свърши. Ако не премине към зрелост, тази общност има опасност да зацикли в един олигофренски период на политическо безвремие и небитие.

* Анализът е от личния блог на Огнян Минчев