Когато през 1993 г. ходих в Берлин за първи път след 1989 г., източен Берлин бе вече неузнаваем - старите панелни сгради, които по-принцип изглеждаха по-добре от нашите се бяха превърнали в спретнати кооперации. На много места - в най-западналите райони на града като Пренцлауерберг - трудно поправимите артефакти на соц-индустрията и панелния й бит бяха превърнати в арт-инсталации и иновативни проекти.

Ако оставим българските панелки на произвола на съдбата за още 10-20 години, те ще започнат да се разпадат най-малкото защото са проектирани като "временно решение" на жилищната криза преди 40-50 години. Експертите плахо припомнят, че заварките, крепящи панелните конструкции са стари и ръждясали. Ако не бъдат реновирани, панелните жилища ще оставят своите собственици без покрив над главата в обозримо и недалечно бъдеще. Това, освен всичко друго, ще има драматично въздействие и върху социалната структура на българското общество. Ако все пак 7 милиона българи оцеляха след големия грабеж на прехода, това бе и благодарение на факта, че мнозинството от тях разполагаха със собствено жилище. Загубата му би представлявала решителна стъпка към декласиране и социален срив.

Санирането на старите сгради трудно може да се извърши по волята на собствениците им. Ако оставим настрана липсата на финансова възможност за подобна инвестиция от страна на стотици хиляди пенсионери и други социално слаби групи, основна пречка пред осъществяване на подобен проект в масови мащаби на пазарна основа би била добре известната българска народопсихология - "орташкия кон и вълците не го ядат..."
Санирането като публичен ангажимент на държавата няма алтернатива. За съжаление, то се извършва повърхностно и конструктивните елементи на това обновяване - като ръждясалите заварки на панелите - май напълно отсъстват. Завишаването на цените по причини на корупция също е много вероятно. Но отхвърлянето на неизбежната необходимост санирането да се извърши в масови мащаби поради подобни аргументи не е сериозно.

* Коментарът е от фейсбук