Наричат го Малкият великан на българския театър. И с право. Георги Мамалев вече 40 години разсмива публиката си от сцената на Народния театър. Съвсем наскоро получи и отличието "Златен век" на премиерата на най-новата му постановка "Мнимият болен". А едва ли има българин, който поне веднъж да не е цитирал героя му Гошето от "Оркестър без име".

Любимецът на народа, въпреки напрегнатото си ежедневие, отдели време за един откровен разговор със "168 часа".

- Преди дни се състоя премиерата на "Мнимият болен" по Молиер. Какво значи тази пиеса за вас?

- С голямо желание започнах пиесата, тъй като се оказа, че като актьор толкова години съм играл български и чужди автори, четири пъти Шекспир и нито веднъж Молиер.

Много се радвам, че се получи такава хубава постановка и публиката много я харесва.

- Вие открихте ли се в образа на героя си Арган, който е хипохондрик?

- Мои роднини, които бяха на представлението, са се споглеждали и са се усмихвали в моменти, в които другите изобщо не разбират защо. Сега ще ви покажа защо (отваря един огромен шкаф, пълен с лекарства). От тук понякога се изваждат лекарства с изтекъл срок, изхвърлят се и се вземат нови. Ако потрябват. Колегите ми от НЛО едно време ми викаха:

Жоре, ти по време

на турне само операция

не можеш да направиш."

Както казва една наша позната: "Жоро Мамалев като се събуди сутрин и мислено проверява целия си организъм дали има някъде болки. Лежи и започва така от краката, нагоре", и не е далеч от истината.

- Кога открихте призванието си на актьор?

- Още като малък си мечтаех. Завърших осми клас в село Мамарчево. Там правеха пиеси и много обичах да участвам в тях. Стана ми болно, когато за мои бели ме лишиха от роля.

Ето тук ме

уцелиха учителите

Не да стоя прав до стената или да дойда с майка си и баща си, или да ми пишат двойка, а да ме лишат да играя.

Увличах се много по това. Разказвах смешни истории на децата, за което често ме наказваха. В детския лагер в Созопол, когато трябваше да спим следобед между 2 и 4 ч, аз изпълнявах някакви моноспектакли.

Кой знае какви глупости

съм говорил,

но децата много се смееха. Веднъж ни беше чул директорът на лагера, че в нашата стая се вдига шум и беше дошъл да види какво става. Публиката ми изведнъж замръзна.

Това обаче ме вдъхнови. Викам си: "Какво стана с тия? Изпускам си публиката!" И започвам да им разказвам още по-смешни неща, а те пак стоят и аз си мисля: "Моята публика ме загърби!" и продължавам с нещо, на което всеки се смее

и тогава усещам едно

пляс по врата, обръщам

се и виждам директора

Винаги ще го помня това наказание. Всички отидоха да берат смокини, за да се вари сладко за лагера, а аз и още едно момче останахме да пазим лагера.

- Какво ви отне и какво ви даде сцената?

- Каквото и да е, ако не беше сцената, времето щеше да го отнеме. Трябва да съм благодарен, че съм имал възможност да играя 40 г. Мина си младостта, вече лека-полека преваляме билото, но си мисля повече за това, което съм получил от театъра. Той ще си продължи без нас. Раждат се нови таланти, които заменят старите.

Радвам се, че в този отрязък от време съм успял да се срещна с много големи актьори, режисьори, автори. Това време всъщност е бил животът ми. Всичко се върти около театъра.

- Най-голямото опасение на героя ви Арган са болестите, но какъв е вашият най-голям страх?

- Да не избухне война. Да не стане някой много тежък световен конфликт. Имам чувството, че досега толкова напрегнато не е било. Същевременно забелязвам много голяма доза безотговорност от страна на много политически лидери.

Цупят се, сърдят се, не вземат правилни решения

Един водач не може да се учудва от това, че резултатите не са такива, каквито той очаква. Един лидер много преди това трябва да знае как е постъпил и според постъпката му какъв избор ще направят избирателите.

Ако говорим за това в някакъв тукашен, вътрешен план, политиците нямат толкова опит. Голяма част от тях нямат и нужното образование.

И действат така, на принципа "Ако стане..." Хаотични са и може би за това държавата ни е на такова дередже. Много опити са правени от хора, които не могат да правят опити. Хора, които не трябва да правят каквото и да било.

Все едно да вкараш един некадърник в лаборатория

и той да ти прави химически опити, а на негово място всъщност да трябва да е химик. Имам някакъв оптимизъм, че постепенно нещата ще се оправят.

Имам вяра и в бъдещите поколения, които идват, образовани и с опит, който са натрупали, голяма част от тях и в чужбина. И този опит по някакъв начин ще го предадат тук. Но това са бавни процеси.

Притеснява ме и случващото се с Европейския съюз. Много съм радостен, че сме част от него, че сме член на НАТО, защото иначе не мога да си представя каква щеше да бъде картинката. И икономически, и военно.

Много ме притеснява тази криворазбрана толерантност, защото в крайна сметка всяко общество си има своите закони. И ние не можем да си затваряме очите и да казваме: "Тихо, да не обидим другите." Европейското общество е християнско общество.

Когато отивам в Саудитска Арабия например, доброволно приемам и се съобразявам с правилата и изискванията на тази страна, а не им поставям моите изисквания. Ала европейската толерантност се опитва да не засегне никого. Тези хора не идват като гости. Не казват: "Каквото вие искате, това ще направя, защото идвам доброволно. Готов съм да спазвам правилата ви, за да живея с вас."

Не. Те идват и ти заявяват: "Искам джамия, искам си моята религия и култура Не искам да съм в България, а в центъра на Мюнхен..." И ние, в опита си да сме добри, сякаш си затваряме очите и потискаме напрежението, а всяко нещо, което се потиска, в един момент се отприщва и става страшно. Ето, вече има сигнали и мен ме дразни това, че политиците не им обръщат внимание.

Не беше ли една изключително сериозна грешка изказването на Меркел: "Елате, заповядайте всички у нас." Но тя си живее охранявана в специални имения. Животът й е съвършено друг. Ала хората, които живеят в малките градчета, където броят на мигрантите е огромен, са застрашени. Как може един българин да не се чувства добре в България, защото когато са дошли мигрантите са застрашили неговото собствено пространство.

Грижим се повече за хората, които искат да променят начина ни на живот, отколкото за себе си. Трябва да сме по-взискателни и много по-строги, защото иначе ще имаме много големи проблеми. Ето това е страх. Страх, който се обсъжда в обществото.

- А вие бихте ли влязъл в политиката? Като министър на културата например?

- Нямам никакви такива амбиции, защото това няма да ми дава възможност да обсъждам нещата спокойно и свободно, без да се притеснявам, че не изразявам мнението на дадена партия. Освен това следвам единствената си мечта, а тя е да продължавам да играя добре и хубаво. Най-важното за мен е и семейството ми да е добре, и да просперира.

Имам прекрасна внучка, която винаги е в добро настроение. Къде сме я разбрали, къде не, защото говори непрекъснато, но думите й не са много ясни. Сега вече учи коледни песни и пее постоянно "Джингъл белс". По-нататък не се разбира какво казва и накрая се чува едно "Хей!"

- Тя наследила ли е вашия талант?

- Рано е още да се каже. Но е весела и музикална. Обича да има забава и много смях, да има игри и танци, което е много показателно. Обича много да й се ръкопляска: "Хайде! Пляскайте всички!", така че може би, кой знае. Всъщност моята детска мечта беше да съм актьор и аз продължавам да си я изпълнявам. Не се замислям за други професии. Вие казахте министър.

Знаете ли колко трудна работа е това?

Известно време бях управител на нашата фирма "Шоумен", която правеше предаването"НЛО" и дори от тази длъжност ми се беше изправила косата. Не съм за такава работа.

- Най-милият ви спомен от “Оркестър без име”?

- Целият филм е един мил спомен. Когато бях на едно от местата, където снимахме, там сега са направили един ресторант и са наредили кадри от филма, какво нещо...

Природата си е същата. Същият кей, същите скали, дърветата, между които беше сцената, на която свирихме, си бяха там. Даже не са и кой знае колко пораснали.

По-нататък, където бяха плочките и бунгалата... тях вече ги няма. Всъщност цялото ни Черноморие е променено. На повечето места в лошо. Презастроено, не добре почистено.

- Продължава ли именно Созопол да е любимото ви място?

- Любимо място ми е Старият град , но съм много разочарован – от паркираните по тесните улици коли не може да се мине, а самите улици са в лошо състояние – неподдържани, с хлътнали павета, гледам хората как се препъват, а пък за детски колички е истинско изпитание. Някои от новите къщи изобщо не се вписват в старинния облик на града, а и хигиената е на ниско ниво.

Бил съм на много места по света и мога да кажа, че е по-чисто и по-поддържано. Забелязвате ли, че тук някой вдигне къща и тя си стои на тухли - неизмазана, недовършена.

Това в Австрия няма да се случи, нито в Словения, нито в Хърватско, в Гърция да не говорим, там ще я боядисат в бяло и прозорците в синьо и така. Това говори за една притъпена чувствителност към красотата. Имаме толкова хубави места и по морето и в планината. За това се пее "Мила Родино ти си земен рай", но са необходими грижи и усилия не само от управниците, а от всеки един от нас.

Ти ми зададе въпроса от какво се страхувам. Страх ме е и от това, че не се държим исторически отговорно. Наслоила се е една безотговорност от горе до долу.

Цари една безнаказаност, а това клати държавата непрекъснато.

Ето, тези трагични събития, които се случват...да, това са случайности, но зад тях стои човешка грешка - безотговорна, несвършена работа. Това много ме тревожи.

И това като започне от небоядисаните къщи и разхвърлени дворове, неоправените комплекси дори...ами тя цяла София е в незаконно строителство и представете си, има държавна комисия, която се бори с това.

Безотговорно ще стана депутат, безотговорно ще стана министър, безотговорно ще се изкажа някъде, безотговорно ще взема решение, което избирателите няма да харесат, безотговорно ще им кажа, че нищо не разбират и съм обиден и така. Ей така я караме. Безотговорно.

Трябва да бъде създадено такова хоро, "Безотговорно". Имаме криво, право, но ние всички сме се хванали само на едно хоро - безотговорното. И само от време на време някой се провиква "Ихуу!" и този, който води, се сменя, защото му се уморява ръката от махането на партийното знаме.

Безотговорността във всяка една област нанася голямо поражение. В нашата сфера, ако не си научиш текста, ако се явиш развеселен, подпийнал, това е безотговорност.

Казвал съм винаги, че когато човек носи някакъв талант, независимо какъв е, той носи отговорност, защото Господ му го е дал. Бог го е докоснал за разлика от останалите и му е дал свещта на дарбата, а талантливият човек не трябва да се величае, а да работи, защото дарът води до отговорност.

Милиони хора мечтаят да пеят като Елтън Джон, ама не могат. Но и той не си пропиля живота и продължава да твори. И у нас има големи творци, които не позволиха запалената от Бог свещ да угасне.

Защото трябва да се грижиш тази свещ да гори възможно най-дълго.