Емигриралите българи забравят как се пресича у нас

Знам, че около Коледа трябва да се пише и говори позитивно и красиво. Че това е най-нормалното нещо и така трябва да бъде. Че по времето на такива празници душите ни трябва да потърсят хармонията и безкрая.

Но как да говоря за това, когато на 20 декември, около 13 часа пресичаме с мой приятел пешеходна пътека (в центъра на София – “Гурко” и “Шишман”) и моят приятел се размина за миг със смъртта. Щеше да бъде премазан, като много други българи, на пешеходна пътека.

Явно на Коледа и около нея се случват чудеса. Или късмет. Голям късмет. Той просто

скочи към тротоара

и така се размина

Колата само облиза палтото му.

Признавам си, такова нещо не бях виждал. И аз, като всички други тук всеки ден четем как някой си отива прегазен на пешеходна пътека. Но когато го видиш до теб, наистина е различно.

Този мой приятел отдавна не живее в България, а в една друга част на Европа, и явно постепенно е отвикнал от доста неща. Свикнал е с други порядки и нрави, култура, отношение. Най-тъпото е, че от цялата стресова ситуация никой от нас не можа да запише номера на колата, а и тя профуча така, все едно нищо не се е случило. И да бяхме записали или да се бяхме обадили, не знам дали щеше да има полза.

После седнахме в едно кафене и аз като някакъв експерт, живеещ в България специалист по нрави и джигити, започнах да му обяснявам, че тук не е там, че там не е тук. И дори да ми се иска нещата да не стоят по този начин, това е положението тук - в милата ни страна, друго е положението там, където той живее. Но колкото и да не исках да му го кажа, промълвих: все пак това е твоя, донякъде бивша страна, а за мен

е настояща и единствена.

Признавам си, писал съм на тази тема за джигитите поне няколко пъти във вестника и може да съм станал досаден. Но когато го видиш и усетиш пред теб, до теб, нещата наистина са много различни.

Тогава няма досада. Гневът ти и тъгата ти стават много по-обемни и плътни и по никакъв начин не можеш да се въздържиш. Казах му още, че тук голяма част от хората все още благодарят, когато шофьор спре на пешеходна пътека. Че в оня свят, както той добре знае, спират поне на два метра пред теб, а не до ръба на панталона ти, като ти причиняват жесток стрес.

Дава ли си сметка, че това се случва в центъра на държавата, и знае ли, че в по-малките градове пешеходните пътеки все още се приемат като някакви произведения на уличното изкуство, и толкова. Че в България от подобна, но не като неговата несъстояла се смърт, са си отишли толкова много хора, че все едно тук сме в Афганистан например. И че ако види статистиката на смъртните случаи по пешеходни пътеки, сигурно никога няма да се върне тук, дори заради роднините си. Че тук всякакви образователни начинания за безопасност по пътищата, за култура и толерантност просто не работят. Че този човек, който едва не го уби, утре ще премаже някого без неговия късмет. Това е повече от сигурно.

Разделихме се с моя приятел, който буквално не беше на тоя свят, и после се замислих. Това нещо изобщо някой ден ще приключи ли? Има ли въобще шанс това да се случи? Джигитът няма ли най-накрая да си получи заслуженото? Не трябва ли нещо много, много радикално, което да изкорми всичко това? И не си ли говорим само, а то си продължава, продължава... И не е ли така с толкова много други подобни работи тук?

Когато това “продължава, продължава” някой ден приключи, може би тогава много от тези, които си тръгнаха от България, ще се върнат. Ще има повече усмивки по улиците. Ще бъдем по-щастливи и горди. Но докато това си “продължава, продължава”, няма как да се случи. Сигурно е.