22 пъти - in memoriam

Деси, Люсо, Петър, Роза, Николай, Филип, Радостина, Сотир, Румяна, Шами, Жоро, Васил, Парси, Нина, Свилен, Емил, Петко, Ники, Боби, Дидо, Пешо, Иван, Сотир.

Когато бях на 18 г., на 28 г., 38 г. и 48 г. се губех постоянно. Случвало ми се е една дузина пъти в Бургас (жена ми е от там), няколко пъти в Мадрид, в Маастрихт, на Шетландските острови, Осло, Атина, Пловдив, Измир и къде ли не! Последно се загубих в командировка, преди няколко седмици в Силистра.

Изгубеният

Лятото на 1985 г. тръгнах към Несебър да срещна едни приятели, на връщане отидох на гости на вуйчо ми Сотир, който беше в Созопол.

Минах безпрепятствено през всички алкохолни изпитания с приятелите и се изложих последните дни. И то пред Сотир. И то трезвен.

Отивам при него към 18 ч (той работеше като барман в един ресторант). В заведението има-няма десетина човека, сядаме и той почва да ми разказва случки от туристунгелски изпълнения. Аз го слушам внимателно, като в същото време се опитвам да се самоубия с 3 пържоли, 2 кюфтета, 1 гювече, половин хляб и един таратор... и две бисквитени торти, ей така, за всеки случай.

После ме заведе да ми покаже къщата в която живееше. Държеше две стаи, едната свободна. Според първоначалния план щях да преспя 2-3 вечери и после към София.

Излизаме..., гледам умно къщата.., запомням я..., гледам улицата..., запомням я... и тръгваме обратно към ресторанта. Той се намираше... на шест пресечки... на втората пряка вдясно..., после веднага вдясно..., после преди да се завие наляво..., нагоре и там преди десният завой... е ресторантът.

Сядам на една маса до вратата, не, до прозореца, не, в дъното, абе к'во значение има.

Идва един от колегите на Сотир и ме гледа весело: "Момче, искаш ли нещо да хапнеш?" Станах, махнах с ръка и тръгнах да се мотая из градчето. След три часа вече беше тъмно, след още един, разбрах че съм се загубил. Спрях за малко, поогледах се и се успокоих. Дадох си сметка, че да се заблудя в такова малко градче е невъзможно. Успях в следващите няколко часа да си докажа точно обратното. Беше сигурно към 1 през нощта, когато отчаян седнах на една пейка и заспах. След малко някой ме разтърси по рамото. В полузаспалото състояние в което бях, почнах да мънкам - Ммм...още пет минути...и ставам...

Пак ме разтърси същата нахална ръка. Този път се събудих веднага.

Срещу мен седеше някакъв здравеняк на около 45 г. и ме гледаше лошо. Чак сега осъзнах, че не съм си в къщи в леглото и това не е някой от бодрите ми и възторжени родители, които имаха навика да ме будят три часа преди училище.

Бях полегнал на пейката пред къщата на същият човек, който изглеждаше и гледаше като два шамара без предупреждение.

"Мии, аз май съм се изгубил" - смотолевих аз с поглед на ритнат дакел... и заразказвах посред нощ на "двата шамара" за моите бурни устреми, по улиците на града.

Попита ме как се казва ресторанта. Не знаех. Видя ме, че не съм пиян или съмнителен и ме покани да спя в къщата.

Учудих се и се уплаших едновременно. Майка ми и баща ми от най-ранна детска възраст, ми бяха тъпкали главата с малоумни внушения, че всеки трети човек е склонен да те убие и да ти вземе органите. Особено ако пък спиш на собственоръчно скованата му пейка. Рискувах... органи, органи..., колко да ми вземат... С тия тънки сметки прекрачих прага на къщата.

Влязохме, жена му стана, извади ядене, поговорихме, разбраха, че съм безобиден идиот и ми показаха стаята. На сутринта ядохме пържени филийки сладко от смокини и си тръгнах.

Питах за автогарата и се запътих с намерение да си тръгна за София. Но по пътя ме пресрещна ресторантът на вуйчо ми. С широко отворени врати. Влязнох вътре и за малко да се сблъскам с няколко мощни роднински шамара, за щастие ми се разминаха. Сигурно още щеше да ми кънти главата (през свободното си време Сотир се занимаваше с бокс и културизъм).

Заведе ме до квартирата, пита ме сто пъти дали не ме е обидил с нещо и се върна на работа.

Аз поседях, поседях пред къщата и си тръгнах за София, без да му се обадя. Пристигнах късно през нощта и получих един качествен скандал от майка ми, сестрата на Сотир.

Той беше най-сърдечния и най-мил човек, който въобще някога съм познавал. Почина на 73 години от рак.

От фейсбук