Сега, през октомври, се навършиха 100 години от гибелта на Димчо Дебелянов. Много неща се случват тук, за много неща може да се говори и пише, но повече от сигурен съм, че сега е моментът отново да си спомним за поета на белоцветните вишни, за копривщенеца с разнолика, нестройна душа.

Да си спомним или приведем глави пред

един от най-големите

поети на Европа, за наша гордост – българин

Много неща са писани за него, има достатъчно изследователи на творчеството му, не е забравен, което е най-важното. Изучава се, името му носят училища, улици, читалища. Но имам усещането, че никой не е успял да разплете докрай съдбата му, сълзата му, трагичността и величието на живота му.

Никой не е успял докрай да преведе мировата скръб, надвиснала върху стиховете му. И може би точно това го прави толкова самороден, единствен и специален за нас, българите, и ни кара винаги много внимателно да открехваме вратата, когато искаме или се опитваме да влезем в неговия свят.

А този свят наистина изпълва синусите ти, фибрите ти, дишането ти с плантации от тъга, с несбъднат взор към кипналите облаци, с окосени поляни от самота. Или може би с всичко онова, което е поезията.

Всичко онова, което я прави тотална опозиция на бита, на времето, на малките и дребни неща, които ни заобикалят или са впити в нас.

Много ми се иска във всеки български дом да има книга със стихове на Дебелянов. Знам,че това е близо до утопията.

Знам, че звучи дори сладникаво. Давам си сметка, че този век е измислен за други неща – по-практични и парични. Век, в който поезията се смята за нещо напълно безсмислено. Но много ми се иска да е така. И не за друго, а защото през думите на този поет

всеки може да направи свой автопортрет,

да се вгледа отстрани в много неща, да преосмисли мрачните си или щастливи дни.

И не на последно място, това да бъде малък поклон пред този огромен поет, родил се и живял тук. Мисля си, без никакъв патос,че ние, неговите сънародници, просто му го дължим.

Мисля си още, че стиховете му без никакъв проблем са преминали през годините. Няма и доза архаичност в тях. Няма нищо, което ги прави минало. Няма нищо, което те кара да ги изтупаш, преди да ги четеш. В тях наистина е заложена вечността.

Може би точно това прави Димчо Дебелянов всемирно име. И както по-горе си позволих да кажа - прави го и нещо много специално и единствено, особено за нас, които живеем тук.

Нямам никаква представа как тези 100 години от гибелта му се отбелязват.

Предполагам, че много неща се случавт в Копривщица, Пловдив и София - градовете, в които е крачил, мечтал и тъгувал. Където

скръбните си блянове

е упоявал с рими

И така трябва да бъде. Но си мисля и за още нещо, което може да се направи. Което по никакъв начин няма да бъде излишно. То не изисква абсолютно никакви усилия.

Ето го: Всяка книжарница да махне от витрината си някои от книгите за здравословно хранене, практични съвети как да натрупаме пари, как да направим сексуалния си живот по-щастлив, как да си махнем бръчките с фрешове, как да изглеждаме на трийсет, когато сме на седемдесет, и подобни издателски щедьоври.

С тях книжарниците са засипани и преливат. Те ни карат да се чувстваме малки и нищожни, защото непрекъснато ни поучават. В тях много често глупостта и безсмислието излизат от всички норми. Тези книги обаче, за голямо съжаление, са с огромни тиражи за сметка на онези, които настина могат да те издигнат и да те накарат да почувстваш, да усетиш багрите на живота по друг начин.

Съжалявам за отклонението, но някак си не можех да не го кажа. И продължавам:

На мястото на някои от изредените книги с подобно съдържание поне сега, през октомври, да сложат по една книга със стихове на Димчо. Да го почетат по този начин. Да стои на витрината. Би било хубаво. И кой заслужава такова нещо, ако не той?

Поетът!