Когато човек се дистанцира и погледне отстрани нещата около допинг скандалите в България, остава с усещането, че тук допингът е нещо като шоколадови бонбони или пасти.
Всеки нещо си взема от сладкарницата, хапва си, вкусно му е. Дори чувството е още по-силно: все едно е някакво гурме. И още, че тези стимуланти тук са по-популярни от всички екохрани, които ни се предлагат ежечасно. Не знам как още не са влезли в рецепти, в телевизионни кулинарни предавания. Но и за това има време.
Започвам този текст леко шеговито, само че нещата явно са си много сериозни. И не толкова, че тежката атлетика в България е пред пълно изчезване, колкото че тук това явление е придобило огромни размери.
И още по-гадното е, че след тази история с щангите българските спортисти по принцип ще бъдат следени под лупа без значение от дисциплините, в които се състезават. Ще бъдат априорно черните овце, ще им правят проби до дупка. Винаги ще ги гледат с подозрение. Ще ги правят на нищо. Ще им пускат допинг полиция през час.
Никога няма да разбера защо толкова години този проблем не може да се изчисти. И продължава да стои с пълна сила. Тук имаме такива светила в медицината, в химията, такива умове, такива специалисти, за които много страни само може да ни завиждат. И пак нищо. Явно има нещо, което никога няма да се разбере. Има някаква загадка около всичко това.
Изчетох и изслушах всичко по темата тези дни, но така и нищо не разбрах. Всеки говори нещо - и нищо. Всеки се оправдава. Всеки си мисли, че истината започва от него.
Само че заставам и от страната на щангистите
Жестоко е да си блъскал в залата години, защото професионалният спорт е свиреп труд и нищо друго, да си мечтаел да отидеш на състезание, да вземеш медал, да ти се случи нещо хубаво според труда, който си хвърлил, и изведнъж да те зачеркнат.
Какво се случва с тези хора оттук нататък? Те какво правят в близко, дори и в далечно бъдеще? Въобще как им се подрежда животът? Защото, както и да звучи, това са единайсет съдби. Да, ще се наложат наказания, министерството на спорта ще вземе мерки, ще се затегнат нещата, но тези хора оттук нататък винаги ще бъдат с етикет пред името си.
Всъщност целият им живот, мечти и надежди се обръщат наопаки.
И аз не чух през отминалите дни някой да говори за това. Да изкаже съпричастност. Защото, поне така си мисля, те са последните виновни.
Но оттук нататък цялата тази история ще легне единствено и само върху тях. Не съм съгласен с това. Не мисля, че е честно.
В интервю за в. "24 часа" олимпийският шампион Янко Русев заяви, че е добре да има лицензиран, контролиран магазин за добавки и стимуланти, от които всички спортисти да си пазаруват без притеснение. Тази идея изобщо не изглежда зле, още повече от устата на Русев.
Не знам дали това е възможно, не знам дали това трябва да бъде огромен супермаркет, лавка, или ще прилича повече на сладкарница, но сякаш е едно от решенията на проблема. Повече от сигурно е, че той ще придобие голяма популярност не само тук, но и по целия свят. Ще се говори за него.
И има някакъв морален момент в този магазин - може да се приеме като чистилище, като извинение, като изкупуване на вина. Мисля си още, че след време тук може да се направи и музей на допинга. Този музей със сигурност ще има какво да каже на следващите поколения. И особено на тези, които са решили да се занимават с професионален спорт.
И за финал малко по-сериозно. Известно е за всички, че допинг се взема навсякъде по света. Че магьосници химици правят чудеса. Че това са високо, високо платени специалисти. Че това е огромен бизнес. Че най-вероятно така ще бъде и занапред. Въпросът е ние ли сме най-простите? Това е въпросът.

Още интересни анализи и коментари четете в новия брой на в. "168 часа".