Много е хубаво, че зала 2 на НДК става театър. И прекрасно, че ще се казва „Крикор Азарян". Живеем във време, в което паметта е нещо много крехко.
Бързо се изпарява или по-точно като пясък се разпилява насам-натам. Много важни и велики хора, които се качиха горе, вече са в пълна забрава.
Няма да изреждам имена, но всеки би могъл да си направи своя личен списък.
Съвсем нормално е през паметта да преоткриваме себе си, да вървим напред
През нея да се оглеждаме като в огледало. Да откриваме грешките и истините. Всичко. Паметта е движение, тя не е нещо статично, не е нещо, което е заковано на стената в рамка.
Професор Крикор Азарян е един от хората, в които много други, занимаващи се и обичащи театъра, се оглеждат непрекъснато.
Той остави след себе си ученици, които (всеки според собствената си сетивност, талант и възможности) продължават това, което той правеше за сцената, за актьорите, за публиката, за класовете си в НАТФИЗ.
А той правеше велики неща. Казвам го без грам патос. Единствено и само с вълнение.
Всъщност наистина се развълнувах, когато разбрах, че така ще се казва новият театър в София. И се замислих дали професорът би се зарадвал, или не? Въобще как би го приел?
Как би дръпнал от цигарата си и помълчал. Знам отговора, но го оставям за себе си.
По-важно е друго - че от тук нататък хора, които никога не са чували за Крикор Азарян, ще се разровят в мрежата, ще потърсят някакви неща за него, въобще ще се заинтересуват кой е този човек. Какво е правил. Как го е правил.
И съвсем естествено образът му ще излезе от рамката на театралното съсловие
Ще придобие друг оттенък в пространството. Какво по-хубаво от това за професора да знаят, да чуят всякакви хора, дори такива, които никога не са стъпвали в театър, които никога не са гледали неговите постановки, за които неговото име е непознато и чуждо.
Ето по тази причина си мисля, че е много хубаво да се кръщават театри, галерии, улици, булеварди, площади, автобусни и трамвайни спирки на такива личности.
На хора, които са оставили тонове красота след себе си. Които са се опитвали да пробият облаците, да изстискат кръв от месечините, да променят формата на сълзата.
И най-вече за това, защото колкото и да не си заинтересован, колкото и да подминаваш всичко на този свят, все нещо ще ти проблесне, ще те жегне.
Все ще проявиш капка любопитство. Все ще научиш нещо ново. Ще се обогатиш. Може и да се видиш в огледалото по друг начин. А това малко ли е? Много е.
И пак се връщам на паметта. Само през нея, колкото и да е протъркано, ще знаем кои сме и защо сме на този свят. Какво ни дава надежди и смисли. И колкото повече я прескачаме, колкото повече не я виждаме и усещаме, толкова по-зле за нас. И обратното.
Смело мога да кажа, че името на професор Крикор Азарян трябва да живее в много хора. Че той е един от най-важните и емблематични личности в новата ни история. Че без него много неща в българския театър щяха да бъдат различни.
Че магията, която той разхвърляше, трябва да се пази и почита
И точно по тази причина жестът новият театър в София да носи неговото име е изключителен и точно навреме. Но е и много естествен.
Защото, както и да звучи, по никакъв начин не съм си представял, че точно на Крикор Азарян няма да има кръстен театър.
Че точно неговото име може да бъде подминато. Нямаше да бъде честно. Щеше да бъде нелепо и непристойно, но това е вече история.
Дано сега новият театър се случи. И духът на професора да е винаги там, някъде на седми ред. И какво по-хубаво от това да питаш някого:
„В кой театър ще ходиш?" А той: „В театър „Крикор Азарян". И тъжно, и прекрасно!