Иво Димчев е един от най-ексцентричните ни артисти. Получил е признание не само у нас, но и в световен мащаб. Обявен е за един от най-добрите пърформанси от немскоезичното издание Nachtkritik- Theatertreffen.

Участвал е в безброй фестивали, отличен е с над 15 международни награди за театър и танц. Освен това е водил и мастър класове в Будапеща, Антверп, Берн, Виена. Често представя млади артисти в сценичното си пространство в Брюксел (Volksroom), а отскоро има такова и в България - MOZEI, където съвсем скоро ще открие изложбата "Асамблея на срама". В нея всеки може да участва, защото целта му е да противостои на дискриминационното разделения на професионално и непрофесионално. Привлича вниманието към себе си с разчупване на рамките. Вади "лудостта" си на показ и провокира публиката да го прави. Що се отнася до изкуството, няма граници за него. Често шокира с авангардните си решения, поливайки се със собствената си кръв, но винаги е приеман с овации от публиката. На спектаклите на Димчев може да бъдете подканени и към необичайно сексуално предизвикателство.

"Дами и господа, предлагам по 200 лв. на двама от вас, за да излязат на сцената и да имитират сексуален акт...", заявява Иво по време на спектакъла си P project. Стряскащата на пръв поглед възможност разчупва статуквото в отношенията между хората, размива границата между сцената и публиката. Вдъхновява се почти навсякъде ей така, докато работно си мечтае, но приоритетните места за него са природата и сцената. Свързахме се с Иво, за да ни разкаже какъв път е изминал, за да достигне световната сцена.

- Какво ви провокира да правите толкова ексцентрични пърформанси?

- Ексцентричността не ми е самоцел и никога няма да ми бъде. Тя е остатъчен продукт от неустоимата ми нужда да деконструирам границите, които срещам у себе си или у другите спрямо даден контекст или тематика, с които се занимавам по определен проект.

- Kакво е посланието, което искате да отправите?

- За кардинално послание не може да става и дума, защото всеки проект се занимава с крайно различни теми, където по-скоро се опитвам да фокусирам вниманието на публиката към различни елементи и идеи, които смятам за важни. Това са обикновени въпроси от естетичен, композиционен, морален или дори политически характер. Сблъсквам се с тях в процеса на работа и ултимативната ми цел е да ги споделя с публиката. Затова е необходимо да съм оптимално артикулиран. Много често теми и проблеми, които противоречат на някои общоприети норми на поведение и мислене, се възприемат трудно от някои зрители и има опасност да бъдат първосигнално отхвърлени.

- Хората как реагират на тях? Лесно ли се приема предложението да излязат на сцената, ставайки част от спектакъла P project, като имитират сексуален акт срещу 200 лв.?

- Характерът на спектакъла е изключително интерактивен. В него хората от публиката имат възможност да пишат импровизирана поезия на два компютъра на сцената, а аз да я изпея. Получават се доста интересни и безумни песни. Хората имат възможността да танцуват различни стилове танци, да се целуват в рамките на 5 мин., да участват в 5-минутна сцена, имитираща сексуален акт. Може да правят каквото си пожелаят за една минута - да напишат положителна или отрцателна критика към пърформанса и да я прочетат публично. За всички тези дейности те получават различни хонорари - 20, 50, 60 или 250 лв.

През изминалата година P project бе номиниран за един от 10-те най-добри спектакъла,

играни във всички немскоезични страни за 2013 година, а тази - получи наградата на журито на един полски фестивал за своята социална и политическа предизвикателност. Не се хваля, а просто искам да стане ясно, че нещата не са толкова прости, колкото определени медии ги представят и подвеждат и агресират читателите си, които, уви, нямат възможност да гледат пърформанса, а всичко, което научават, е, че накакъв си артист кара хората да се лашкат голи по сцената за 250 лв. и нарича това изкуство.

Пърформансът, освен че разрушава статуквото в отношенията и дистанцията между сцена и публика, между професоинално и непрофесионално, високо и ниско изкуство, прави много очевидни и осезаеми табутата и предразсъдъците, които всеки в публиката има по отношение на парите и секса например. За някои хора е срамно да излезеш да имитираш секс на сцената за 250 лв. в продължение на 5 мин.

- Защо се срамуват?

- Първо, защото дори като имитация сексът си е секс и той няма място на сцената незнайно защо или не е достатъчно културно например. А сцени на изнасилване в нормални постановки или филми са си супер окей. И да се прави за пари, също е било срамно.

Все едно всички голи актьори и танцьори по света го правят безплатно

Просто се оказва, че присъствието на парите и тяхната видимост на сцената веднага се превръщат в проблем. Но ако не се говори за тях и се плаща зад сцената, без никой да вижда, тогава всичко е наред. Абсурдна логика, показваща доста ясно личните ни предразсъдъци. Самият факт, че всеки има право да участва и да си изработи тези пари, превръща дори и тези, които не посмяват да го направят, в потенциални участници. Успяват да влязат в контакт с всичките си предразсъдъци, комплекси и страхове независимо колко осъзнати или неосъзнати са те.

- Какво ви провокира да се насочите точно в тази сфера, имаше ли момент, който отключи творчеството, или е нещо, което винаги ви е било в кръвта?

- Занимавам се с изкуство от дете, тогава доста рисувах, пеех, играех пред приятели и роднини. Просто бях патологично ексхибиционистично дете. На 12 г. започнах да посещавам театрална формация към двореца на децата и там се качих за първи път на сцена, където веднага осъзнах, че принадлежа на това място и някак и то ми принадлежи.

- За съвсем кратък период сте учили в НАТФИЗ. Какво ви накара да напуснете?

- От 15- до 18-годишна възраст се занимавах активно с доста синтезирана форма на театър в школата на Николай Георгиев 4хс. Комплексността на пърформативното изразяване, на която се държеше там, ми остана като задължително изискване към сцената. Традиционното и непълноценно актьорско обучение в НАТФИЗ беше в рязко несъответствие с вече изградените ми представи и изисквания за себе си и сцената. В НАТФИЗ се обръщаше огромно внимание на авторовия текст.

- Конкретно какво ви пречеше?

- Психологическият театър е далеч от моя вкус. Понятия като изграждане на психологически образ ме отвращаваха. Просто там нямаше какво да науча, единственото, което усещах, е, че ми пречеха да развивам своята индивидуалност. Личният ми подход бе ориентиран по-скоро към композиция, отколкото към изграждане на каквито и да било романтични, трагични или аграрни персонажи. Уважавам руските класици, но когато става дума за сцена, не мога да имам излишен респект към някого, защото

не смятам, че трябва да обслужвам и материализирам нечия литературна дейност

Сцената за мен е място за авторство, новаторство и експериментиране. Просто става ясно, че с подобни разбирания нямаше как да се чувствам окей в една такава изключително консервативна и немодерна институция.

- Какво си спомняте за преподавателите си?

- Имах прекрасни отношения с Коко Азарян и Атанас Атанасов. Тодор Колев беше единственият, който не успяваше да разбере, че фактът, че на литературния герой му е студено и стаята му е кочина, не ме задължава автоматично да треперя или да нахвърлям боклуци по сцената. Намирах подобни примитивни илюстрации за крайно вредни за развитието ми като артист. Именно затова след 6 месеца им казах "довиждане" и се посветих изцяло на собствената си работа.

- Има ли бездна между новото и старото поколение артисти у нас? Сякаш, притъпили сетива в комфорта на познатото, отказват да ги отворят за новото и различното.

- Намирам разбиране към творчеството си от колеги артисти в България - хора, чиято работа уважавам по един или друг начин. Сигурен съм, че има огромен брой колеги, които не ме възприемат сериозно, защото си позволявам да правя неща, които излизат от рамките на тяхното разбиране за театър или танц. Не мисля, че възрастта има определящо значение за отвореността на възгледите. Имат значение единствено твоята чувствителност, смелост, опитност и критичност към другите и теб самия.

- А как всъщност успяхте да се реализирате в чужбина?

- През 2002 г. кандидатствах с 10-минутно видео на моя хореография в конкурс за проект към един много престижен швейцарски фестивал за съвременен танц и театър. Спечелих проекта, те продуцираха спектакъла и се игра в няколко страни. Следващият ми спектакъл беше соло, казва се "Лили Хендел". Играх го около година в "Червената къща" в София, докато не ме поканиха на един фестивал в Унгария, на който спечелих първа награда. Последва турне из цяла Европа. Самото представление съм изиграл на повече от 500 фестивала за танц и театър. Отличено е с няколко награди, сред които и номинация за "Бесси" - най-престижната награда за танц и пърформанс в САЩ. В момента около седем мои спектакъла се играят на международните сцени
Това е доста изтощително, но е всичко, за което съм мечтал като млад, така че е излишно да се оплаквам.
Всеки от тях е различен, варират от изключително хореографирани движенческо-текстови структури до напълно импровизирани пърформанси, където текстът и музиката се създават в движение. Много е трудно да се определят жанрово, затова е по-удобно да ги наричаме пърформанси.
- Как бихте дефинирали понятието "изкуство"?
- Отговорът е във въпроса ви - изкуство е понятие дефиниращо. Просто един контекст, една безкрайно разтеглива рамка, в която може да бъде подбрано абсолютно всичко.
Нищо не може да бъде изкуство, докато поне един човек не го нарече такова. Останалото е полемика. По-важното е какво правим с него. Можем да си го закачим на стената, а може и да борим ламята - у другите и у нас самите. Обикновено тя е една и съща, просто на някои им е малко по-скъпа.
- У нас има ли наченки на истинско изкуство, което може да повлияе и да разшири светогледа, или сме влезли в коловоза на комерсиалните продукти, които задоволяват краткотрайно, но не оставят нищо след себе си?
- Комерсиалните продукти задоволяват краткотрайно, но имат изключителна повторяемост, което е най-пагубното. С нея бързо се свиква, тя ни изжулва в определена форма и притъпява сетивата до пълна безсъзнателност, до пълна кома. Изкуството, в което вярвам, е това, което те държи буден, което не ти позволява да останеш в безсъзнателен унес, в който си най-лесен за манипулация, което ти показва нова перспектива, което те учи.
Харесвам изкуство, което е критично към себе си и към света на всички нива. В България театърът и разбирането за него отдавна стържат в този неприятно тесен коловоз. Не се експериментира достатъчно,
по коловоза се влачът
една след друга
пиеска след пиеска
Евтин психологизъм, аграрщина и инфантилна илюстрация на конвейер. Единствените хора, които имат смелостта да експериментират и да излизат от нормите, са независими артисти от свободната сцена, на които малоумната театрална реформа отряза всякакъв достъп до сцена. Театрите нямат финансов интерес от независими продукции, дори да се играят при пълни салони.
- Как може да се промени това?
- Докато необразовани аграри имат крайната дума в областта на сценичните изкуства в България, мисля, че няма никакъв шанс сетивата на широката аудитория да се насладят на нещо по-различно и по-ново. Наскоро се състоя международната среща ИЕТМ, среща на няколкостотин театрални дейци от целия свят в София. Много от тях, които познавам,
бяха шокирани от нивото
на българската театрална
и танцова сцена
Реакцията за щастие е била кратковременна и придружена от голяма доза съчувствие. Средата е неблагоприятна. Товае се случва заради наличието на високо поставени лица с патологични ограничения в сетивата и мисленето. Хора, които биха били чудесен обслужващ персонал, но, разбира се, на много по-ниско ниво в културната йерархия.