- През какво минахте през тези 22 години, докато спечелите делото за картините на Златю Бояджиев?
Цена: Преди години предоставихме картините на дядо ми за участие в изложба в Пловдив. Имахме разговор да участват в още няколко изложби, но след това те не ги върнаха. Баща ми започна да ги търси, но тъй като той беше малко по-емоционален, говореше по-рязко и това не се харесваше. Губеше позиции, институциите използваха неговата невъздържаност и не можа да получи картините.
Златин: Беше тягостно. Лично аз се занимавам с делото от 2007 г. 22 г. са доста време, но успяхме да се преборим. Много колеги се интересуваха от развитието на делото. Това натоварва човек допълнително, особено когато смята, че има право да бъде печелившата страна. А отношението на държавните институции е излишно да се коментира.
- Какво беше обяснението тогава, което ви се даде като причина тези картини да останат?
Ц.: Причината беше, че нямаше документ. Но и те нямаха писмено доказателство, че сме ги оставили при тях. Картините не бяха продадени, нито бяха гостуваща колекция. Имахме само устна уговорка да участват в още няколко изложби, но
не ги върнаха и тогава се започна борбата
Стигнахме дотам, че баща ми разбра, че единственият начин да си ги вземе е чрез съд. Стартираха се едни безкрайни дела. За съжаление, баща ми почина на 28 август миналата година и не можа да доживее успешния край.
Чета в интернет какво е отношението на хората към нашия случай. Едни казват да се върнат на близките, а други твърдят, че картините на дядо ми са национално богатство и нямат работа при нас. Но никой няма право да разполага със собствеността, която ни се полага по закон.
- Вие сте си в правото по закон, но го има и момента, че творецът трябва да може да достигне до хората и след смъртта си.
Ц.: Златю Бояджиев има достатъчно картини навсякъде в България. В почти всеки голям град са изложени негови неща и мисля, че това е достатъчно. Това, което ние с брат ми смятаме да направим, е музей в къщата, която е построил. Това бе въпрос на време и договорки със семейството, за да можем да закачим картините, които си върнахме, както и други негови творби. Искаме да бъде там, защото той е построил този дом и е живял и в него. Намира се отново в Пловдив на улица, кръстена на Златю Бояджиев. Благодаря на града, че дядо ми има къща в Стария град, но това не е неговият дом. Хората ще могат да виждат всичко от него. Имаме малка пречка, която се надявам, че ще се оправи с времето.
Зл.: Хората, с които водехме делата, смятаха, че след като картините на дядо ми са записани в така наречените картони, те са собственост на съответния музей. А кога е съставен картонът, от кого и защо най-вече, нямаше никакво значение за тях. Казваха, че не може да се направи нищо, щом фигурират във въпросните списъци.
Искахме да се направи проверка за покупка и да се докаже, че няма такава
В крайна сметка изминаха много години и проблемът беше решен от съда. Трябва да отбележа, че намесата на председателя на комисията по култура на предишния парламент задвижи нещата. След проверка на Министерството на културата се доказа, че няма никакви документи за продажба на творбите на дядо ми.
- Преди няколко години бяха откраднати картини на Златю Бояджиев.
Ц.: Тогава бях на екскурзия в чужбина и като се връщах, една приятелка ми каза, че има откраднати картини от къщата на баща ми. Разбрах първо за 9 платна, а след това стана ясно, че са повече. До момента не са открити, но няма да го коментирам.
Зл.: Все още не е разрешен случая, но се надявам, че полицията ще намери извършителите.
- Имаше слухове, че са станали притежание на политици. Имате ли предположения къде биха могли да са?
Ц.: Няма да се учудя. Преди години имаше изложба с картини на дядо ми в Индия. Когато ги връщаха с кораб обратно, бяха поразени. Казаха, че ще се реставрират, но върнаха само някои от тях. Повечето изчезнаха, "потънаха" при нашите скъпи политици и ние повече не ги видяхме.
Зл.: Винаги съм казвал, че няма нормален колекционер в България, който да поиска тези картини. Предполагам, че са изнесени в чужбина, но дали е така - времето ще покаже.

- Колко картини изчезнаха тогава?
Ц.: Позволете ми да го оставя за себе си. Дядо ми бе като чиновник. Ставаше в 5 сутринта и отиваше към ателието. Работеше по цял ден, дори и събота и неделя. За него нямаше почивка. Беше с парализа, но бе единственият здрав човек в цялото семейство. Не се оплака нито веднъж, че го боли нещо.
- Какви са ви спомените от него?
Ц.: Пораснах с неговото изкуство и го приемах като моя дядо, който рисува. След време осъзнах какъв всъщност е той, забелязвах вниманието на хората и начин, по който говорят за него. Разбрах с какъв човек съм живяла и усещането се промени. Появи се един респект, при който роднинството отива малко встрани и остава силата на уважението ми към него. Затова ме боли за неговото изкуство, защото зная как рисуваше и какво му струваше. Баба ми беше плътно до него. Никак не е лесно да се гледа един парализиран човек. Всичко вкъщи се въртеше около неговата болест и работа.
- Баща ви бе казал преди време, че изкуството на Златю Бояджиев не е държавна собственост и не бива да се подхожда като такова към него.
Ц.: Баща ми бе прав. Нека не прозвучи нескромно. Неудобно ми е, че непрекъснато се търсят интервюта от семейството, но не искаме да бъдем център на внимание. В държавата ни стават доста по-сериозни неща, но за да я има, трябва да пазим културата. От тази гледна точка имам самочувствието да кажа някои неща. Подкрепям баща су, че изкуството на Златю Бояджиев не е държавна собственост. Има достатъчно предоставени негови творби и всеки, който желае, може да се запознае с творчеството му, стига да се съхранява дорбе. Мисля, че това е достатъчно. Ние, близките му, сме израснали с него и е хубаво да остане нещо и за нас в крайна сметка. Кой би допуснал да няма една картина вкъщи от дядо си.
Неговата личност живее чрез картините в дома ни
Трябва да ги има, иначе не би било честно към него. Не може всичко да замине някъде.
За хората - окей, но има много картини, които са свързани с наши спомени, иначе е ограбване. Животът на творец с такова заболяване е много труден. Била съм свидетел на притеснението, което го имаше у дома, когато той закъсняваше с 5 минути. Веднага започвахме да си мислим, че нещо му се е случило. И в един момент да живея с празни стени... някак не ми се струва редно.
Зл.: И аз съм на това мнение. Изкуството е на съответния творец. Това, че е популярно, означава, че се е справил добре. Примерно както филмите на Рангел Вълчанов са си негови, а това, че са национално богатство, е отделен въпрос.
- Кой е последният ви спомен със Златю Бояджиев?
Ц.: Тъкмо завършвах образованието си. Бях в сесия и винаги съм обичала да уча в неговото ателие на леглото му. Двамата с баба ми се бяха върнали от Испания. Стоях там и си четях.
Дядо влезе и взе скицника
Говореше много бавно, но баба бе много търпелива към него. Ако я нямаше всеотдайната му съпруга, нямаше да го има и Златю Бояджиев. Също и моята майка, която много му помагаше. В онзи ден ми каза, че иска да направи голяма картина с Дон Кихот. Започна да рисува скици със Санчо Панса. Тогава не знам какво ми стана, но след всяка негова рисунка пишех датата - 27 януари, 20 часа. Никога досега не го бях правила. Само след няколко дни, на 2 февруари, той почина. Това ми е последния контакт с него. Тези скици са при мен и не мисля, че трябва да бъдат другаде. Зл.: Живях с дядо в една стая около 2-3 години. Веднъж просто излезе и не се върна. И този път се събудих с него рано сутринта, изпратих го, но не знаех, че ще го видя за последно...
- Семейството сте били в толкова близки отношения, а сега трети човек в лицето на съпругата му Албена претендира за наследството на дядо ви. Не ви ли е обидно?
Ц.: Тя е решила, че всичко трябва да остане при нея, защото ние сме никои. Въпрос на манталитет, култура и отношение е според мен. За последно ще кажа нещо за нея и повече няма да я споменавам. Тя не е в моя свят и няма място там. Поведението й е извън всякакви норми за морал.
Каквото и да кажа, ще бъде слабо в сравнение с нейното отношение към мен
и брат ми
Оттук нататък има други инстанции, които се надявам, че ще решат проблема по най-справедливия начин. Никой не оспорва това, което й се полага, но оспорвам липсата й на отношение към дядо ми, когото тя въобще не познава. Няма отношение към изкуството, жалко, че толкова години е живяла с баща ми. Останала й е единствено меркантилност. Жалко е. Няма да я коментирам повече. Под достойнството ми е. Не искам името ми да фигурира до нейното. Обидно ми е, че тя фигурира във фамилията ни. Няма място там.
- За какво точно ви е спорът?
Ц.: Когато човек, който няма нищо, но изведнъж получи всичко, смята, че то е само негово. Няма нищо срамно в това. Бедността не е порок, били сме бедни и няма да си умра богата. Но алчността е порок и човек си умира с нея. Когато е в в комбинация с простотия и агресия, тогава борбата е дълга и един господ знае как ще свърши. Ако насреща имаш интелигентен и разбран човек, нещата са лесни и всеки печели от това, но когато срещу теб е черната страна - нещата са лоши.
Зл.: Лично аз нямам спор с Албена. Единствено искам да си оправим наследството, както всеки един човек в подобна ситуация. Трябва да приключим въпроса просто. Не смятам, че има причина да не се разберем. Има други пречки, но те ще станат ясни по-късно. През годините имах нормални отношения с нея и баща ми.
- Какво е отношението на институциите в България към авторските права?
Ц.: Когато се появи проблемът с нежеланието да ни върнат картините, художникът Иван Яхнаджиев ми каза нещо, за което не се бях сетила. Той се обърна към мен с думите: "Цена, имаше ли представители от съюза на художниците от Пловдив, които да подкрепят вас или цялата тази история с творчеството на дядо ти, който е една легенда за града?
Не можа ли поне един да застане зад вас? Те са пораснали с изкуството на дядо ти...
Толкова ли не можаха да защитят една кауза, в която сте с правото си?" Той бе единственият човек, който ми го каза, и беше прав. Никой не застана зад нас. Бяхме единствено аз и брат ми. Мисля, че това не е редно.