Добре започна футболното първенство. Стадионите не прашасват, не дрънчат на кухо. Интригата се усеща още от самото начало.
Очертават се доста фаворити за титла, европейски квоти. "Любимец" е пред ЦСКА и "Левски". Смятаните за средни или полусредни отбори надигат глава.
Започват да имат претенции
Все още никой треньор или президент не е започнал да псува съдиите, времето и подобни работи. Татусът "той не умира" се превръща в модна тенденция, а "Лудогорец" прави чудеса. Разбира се, случват се и странни неща. От "Армията" публикуваха заплатите на футболисти и треньори, което със сигурност ще взриви съблекалнята. На "Герена" си пляскат шамари като за последно - все едно че краят на света е днес. Но казано по друг начин, ако човек се качи на едно дърво и се вгледа в българския футбол, ще види една нелоша картина от нелош майстор, но в която има почти всичко.
Казвам всичко това, защото през последните двайсет години се скъсахме да псуваме родния футбол, а той си е абсолютно отражение на процесите в страната. Скъсахме се да го следим под лупа, а не виждахме цялата гадост на толкова други неща. Занимавахме се със съдиите, а не с ДДС тарикатите. Обвинявахме за всичко него, а подминавахме държавата, която направи от учителите хора трета ръка. И още стотици подобни примери. Някак много се фокусирахме върху проблемите му, а те всъщност са песен в сравнение с всичко останало. Просто се беше превърнал в прекрасен параван за пред толкова други проблеми. Може би е дошло времето малко да се поуспокоим и наместим. И някак по-реалистично да приемаме нещата - без толкова нерви и патос, без истерия. И няма как да бъде иначе, когато "Тотнъм" иска 120 милиона за Гарeт Бейл, а
заплатата на Григор Долапчиев е 980 лева
Когато бюджетът на среден европейски отбор е 50 милиона евро, а тук е трийсет-четирийсет пъти по- малък. Когато там, в оня свят, стадионите миришат на шампоан, а тук - на тиня. Какво толкова искаме? Защо сме толкова жестоки оптимисти? Това си е нашето първенство. Това си е нашият футбол. Това са си нашите хора. И толкоз. Всичко останало е някакъв изкуствен блян, от несбъдването на който после много боли. Всъщност, ако приемем, че футболът е просто една игра, ако я приемем като една философия, като едно чувство, а не само като класиране и медали, най-вероятно
всичко ще си дойде
на мястото
И точно тогава няма да правим абсолютно никакви трагедии, че ЦСКА и "Левски" са на дъното на таблицата, че примерно "Локо" (София) ще отпадне от "А" група или че "Любимец" ще вземе медали. Нали всичко това е част от играта. От нюансите й, от магиката й. Нали затова футболът не е обикновен спорт. А и нали всеки има право да мечтае?!
Споделям всичко това, защото през последните двайсет години българският футбол направо бе помлян от максималистите и консерваторите. А и бе натоварен като многофункционална камила с толкова големи очаквания, които просто са невъзможни в новия свят. Които са на прага на перверзията. И наред с това непрекъснато се прокрадваше една носталгична нишка към едни вече толкова отминали времена. Сякаш нищо не се е променило. Сякаш никога не е имало срутена Берлинска стена. Сякаш на стадион "Васил Левски" е още само старото табло. Българският футбол днес просто
има нужда от спокойствие
И като всеки организъм, подлаган дълги години на стрес, има необходимост от своята успокоителна ампула, от обществен толеранс, от някакъв малък, но искрен аплауз. Просто от подкрепа. И нека всички, които сме влюбени и не можем без тази игра, проявим съпричастност, а не да се правим на някакви юпита в ложите на "Сантяго Бернабео" - кълцащи пурите си...
Защото последните двайсет години точно така се държахме с него - все едно сме в Лондон или Барселона, а не в Пловдив и София. И с абсолютно несъразмерните и необосновани претенции направо го вкарахме в реанимация. Вероятно да оправдаем личните си комплекси. Вероятно да оправдаем последните двайсет години мълчание пред всичко останало.