• Той разказва за небесните осиновители, от които се научи на кино
• Пазя студентска тетрадка, в която съм си записвал срещите си с Бинка Желязкова, Христо Ганев, Рангел Вълчанов. След първия ми филм във ВИТИЗ тя ме поздрави с думите, които пазя дълбоко в сърцето си: Благодаря ти, Коста, и на добър час!, казва Биков

Коста Биков е един от творците на България, който посвещава повече от 5 десетилетия на киното. 80-годишният режисьор ще получи специалната награда на София филм фест и по този повод в голямо интервю разказа пред “24 часа – 168 истории” повече за живота си, за това какво е да се учиш от най-добрите във филмовата индустрия и какво са му завещали те.

- Г-н Биков, ще получите специалната награда на 29-ия София филм фест. Признание ли е това за вас, или наградите са суета?

- Вероятно мотивите на София филм фест за тази награда съдържат част от отговора за признанието, но ако трябва да отговоря някак си по-философски - мен по-скоро ме интересува “признанието на собствената незначителност”. И ако трябва да дам пример за най-мъдрите думи, които съм чувал за признанието, те са на Рангел Вълчанов за египетските пирамиди, “които преди хиляди години са си поели въздух и още не могат да го издишат”... Колкото до суетата - доверявам се на Малкият принц на Екзюпери:

“Суетните не чуват нищо друго освен хвалбите”

И все пак единствено допустима за мен е суетата по отношение на здравето.

- Как от инженер се преквалифицирахте в режисьор? Работили ли сте по първата си специалност?

- Имах страхотен късмет да бъда студент в МЕИ – София, през свещените 60-те години, когато в киноклуба снимахме филмчета от всички жанрове - уестърн, комедийни скечове, дори анимация. Спечелихме и награда от студентския фестивал с филмчето “Тройката” - каталог на пищовите за преписване в битката за получаването на тройка. Но най-вече утолявахме жаждата за истинското световно кино с лекториите на незабравимия Тони Андрейков, за когото по-късно направих филма “Гражданинът Кино” с мотото: “Ако го нямаше киното, Тодор Андрейков щеше да го измисли”. А няма как да подмина и факта, че в ония времена на реалния социализъм почти нелегално се кандидатстваше за кинообразование - в СССР, Полша, Унгария, Чехословакия, а за някои имаше и “второ направление” - към Лондон и Париж.

В България началото на кинообразованието е през 1973 г. във ВИТИЗ. Аз по това време бях по разпределение като дипломиран инженер във Велинград. През 1974 г. бях приет кинорежисура във ВИТИЗ. Интересна подробност е, че кандидатствах с дипломата си за средно образование от техникума в Пловдив, защото имаше официално ограничение за редовно обучение при второ висше образование и някакво неофициално изключение за изкуствата. Тук отговорът се получи твърде многословен, но това все пак е този наистина съдбоносен избор в живота ми за следващите 50 г.

- Кога се появи интересът ви към киното?

- Много по-късно щях да открия, че

всеки кинорежисьор има своето първо причастие в киното

- кино “Фулгор” за Фелини, “Сплендор” за Еторе Скола или “Парадизо” за Торнаторе и т.н. Моето “Парадизо”, беше в родното ми село, сега град Ракитово, в читалище “Будилник” за което през 2013 г. направих филма “Сто години театър в Ракитово”.

Спомням си как по време на прожекцията на филма “Повест за истинския човек” токът изгасна и киносалонът потъна в мрак. Беше колективна прожекция за цялото училище и ние чакахме около час, за да продължи. Никой не искаше да си тръгва. Стигна се дотам, че ръководството на читалището възложи на един от учителите да ни доразкаже сюжета за подвига на съветския летец Алексей Мересиев. И той на светлината на газена лампа пред екрана започна да го преразказва. И все пак след почти едночасово очакване мечтата за пълна електрификация на цялата страна сякаш се сбъдна поне за оставащите минути до края на филма.

В следващите години като ученик в механотехникума в Пловдив гледах почти всички нови филми. Само в центъра на града имаше 4 киносалона. Бъдещият голям театрален режисьор Крикор Азарян играеше в естрадно-сатирични спектакли, а Емил Димитров отбиваше военна служба в Пловдив и изпя за пръв път “Арлекино” в ДНА-то.

- Имате шанса да черпите вдъхновение и опит от най-големите имена в българското кино. Има ли нещо, което прилагате все още в работата си, научено от тях?

- Имам една тетрадка от студентските ми години, в която съм си записвал част от тези срещи. Наричам ги “Близки срещи от седмия вид”. Няма как да изброя всички имена, но това наистина са хората, които написаха съвременната история на българското кино. В такива случаи си припомням съкровените думи, че: “Случайността е другото име на Бога”. Да бъдеш приятел с Бинка Желязкова и Христо Ганев, с Константин Павлов, Рангел Вълчанов, Людмил Кирков, с бате Димо Коларов, Тони Андрейков и всички останали извън тези имена, е нещото, което е прието да се нарича смисълът на живота. Наричам тези хора “моите небесни осиновители” по Йордан Радичков.

- Още като студент ставате асистент в екипа на Бинка Желязкова. Какво ви впечатли у нея тогава?

- Първият ми филм във ВИТИЗ - “Най-самотният бегач”, беше за едно сляпо момче - лекоатлет, който беше състезател на 100 м бягане и скок на дължина. И сега ми е трудно да опиша финалния кадър с надписа в паспорта: “Очи: кафяви, особени белези: Не вижда”. След изпитната прожекция в Дома на киното Бинка ме поздрави с думите, които пазя дълбоко в сърцето си: “Благодаря ти, Коста, и на добър час!”. И ако трябва с една дума да опиша присъствието на Бинка и Христо Ганев в моя живот и най-вече в българското кино, то е - величествено.

- Дебютът ви “Прилив на нежност” със сюжет от края на Втората световна война е спрян за разпространение седмица след премиерата. Защо?

- Причината е толкова нелепа от днешна гледна точка, че изпитвам неудобство да отговарям на подобни въпроси. След премиерата в София и няколко прожекции в провинцията Камелия Тодорова, която е в главната женска роля, избра приказката “Имало едно време на Запад” пред отчайващото “Нямало едно време на Изток”. Те това е причината... Слава богу, филмът все пак беше на екран поне 2 - 3 седмици и събра повече от 350 хил. зрители. Дори имах и международна прожекция в Коми – СССР, пред българска публика. Това е моят дебют в игралното кино и като израз на сантимент ще припомня думите, с които надписах режисьорския си сценарий:

“На един чистокръвен, прост и неопетнен оптимист”

В този филм започна и приятелството ми с неповторимия и непримиримия велик български актьор Петър Слабаков. Изминаха 40 г. от премиерата на филма и аз оставам завинаги силно привързан към него. Оттогава насам почти всички текстове, които съм написал, ги подписвам: “С “Прилив на нежност” - Коста Биков”.

- Трудно ли ви беше да направите “Живот до поискване” (1986) по сценарий на Владо Даверов, който разкрива последствията от примера на едни герои, достигнали необикновени измерения във вечния стремеж към върха?

- Действието се развива между погребението на Гунди през 1971 г. и изкачването на Еверест от Христо Проданов през 1984 г. В този филм успях да събера най-добрите си приятели в киното - Любен Чаталов, Филип Трифонов и Ивайло Герасков. Все още пазя документалните записи от експедицията в нощта на 20 април 1984 г. - беше “Разпети петък” преди Великден на 22 април. Този неизтриваем диалог с Христо Проданов продължил през цялата безсънна нощ: “Не заспивай, Христо, не заспивай! Не заспивай!”... И неговото заглъхващо: “Не съм далече, не съм далече!” - продължава да предизвиква у мен онова, което е прието да се нарича “Буца в гърлото”, и още по-точно казано от Любо Чаталов във филма: “Болка от изтичащото време и чувството за смърт посред живота.”. Тук вече чувам и гласът на Рангел от първия ни филм: “А стига толкова!”.

- С какво винаги ще помните Владо Даверов?

- Пазя една великолепна усмихната снимка с Владо Даверов в кино “Одеон”, където той представи своя роман “Вчера” с прожекция на филма. Аз държа пред нас двамата книгата. Усмихнати сме, защото знаем прекрасно колко сме “вчерашни” и колко много вярвахме във вчера, когато любовта беше лесна игра за играене.

Между другото малко хора знаят, че текстът на култовата песен “Клетва” във филма е на Владо Даверов. Той ни даде абсолютна творческа свобода при снимането и ни прие като истински съавтори заедно с актьорите. Дори Жоро Соколов е автор на репликата: “Само Жоро - бившият Соколов!”.

И още един спомен за Владо - по времето, когато работехме върху сценария на филма, аз се бях върнал от Родопите и запъхтян се качвам на 14-ия етаж в неговия апартамент и той направо ме застреля с въпрос: “Кажи две думи за себе си”. Аз отговорих почти мигновено с не малка доза самоирония:

“Възторжен и див”

След година, може би, излезе неговият нов роман със заглавие: “Възторжен и див”. Казвам всичко това в името на нашето приятелство, в което полетите на фантазията никога не се отлагаха поради лоши метеорологични условия.

Заглавието на последната му книга например ни връща към “Бийтълс” - “Ягодовите полета”. Когато го поканих за моя юбилей в кино “Одеон”, по телефона си разменихме много искрени пожелания, едно от които беше да изпеем с китарата “Строубери фийлдс форевър” на Джон Ленън. Много скоро след това той полетя към вечните ягодови полета и ние останахме с онази извечна болка от изтичащото време и упорството да завършим един спомен, който сякаш беше “вчера”.

- “Пътувате” из българското кино, като създавате внушителния творчески портрет с рекорден брой архивни кадри от богатата биография на Стефан Данаилов. Той как оцени филма?

- По случай 60-годишнината на Стефан Данаилов направих за БНТ късометражен юбилеен филм “В главната роля Стефан Данаилов”. Той го прие много възторжено и за мен прожекцията, която направихме в Народния театър, е едно от най-емоционалните събития, на които съм присъствал. Когато

от екрана го поздравяваха неговите “приятели от небето”

- Апостол, Невена, Катя Паскалева, Гришата Вачков, Леда Тасева и други, в тъмното усетих онази поезия на междучовешката тишина и просълзените очи в препълнения салон. И във филма Стефан, гледайки се в огледалото след поздрава на Ума Търман: “Хелоу”, с убийствена самоирония произнася финалната реплика: “Господи, колко съм хубав!”. И за финал - бурни и нестихващи аплодисменти от препълнената зала за Ламбо.

- Правите два филма за приятеля си Рангел Вълчанов. Има ли някоя любопитна история с него, която е оставила ярък отпечатък у вас?

- След тези два филма за Рангел е много трудно да кажа нещо ново за него. Но все пак има и неща, които се случват извън филмите. В Пловдив например обявяват наградата “Златен Ритон” за “Пътешествие между два филма” в лицето на Рангел Вълчанов и Коста Биков. Излизаме двамата на сцената от различни места в залата. Аз въобще не знаех за наградата, но след като ми връчиха статуетката, доста развълнуван казах, че Рангел е истинският автор на този филм и в ролята на съавтор слагам този ритон пред босите крака на хлапето от Кривина, което макар и на 70 г. прегръщаше със сърцето си своите родители. Рангел реагира мигновено -

направо изрита обувките си

и статуетката остана наистина пред босите крака на Рангел Вълчанов. Как нямаше поне една снимка на това “чудно мигновение” и останаха само думите, които в случая не казват онова, което е невидимо за очите, а е видимо само със сърцето. По повод на филма бях писал, че една сълза на Рангел за мен е по-грандиозна и от Ниагарския водопад. И ето вече повече от 25 г. оттогава, това не ми звучи пресилено.

- Какво искаше да ви завещае Вълчанов с автографа, който пише за вас в последната си книга: “На бате Коста, да не е съвсем сам, а с мен - Рангел Вълчанов”?

- Тук може би думите на Красимир Крумов-Грец, с които започва вторият филм “Рангел завинаги” са най-добрият отговор на този въпрос: “Така се беше изпречил пред Слънцето, че по неговата сянка се досещахме къде е денят и къде е нощта. Стъписани тръгвахме след босите му селски нозе, с които газеше и по небето”. И от самия Рангел: “Човек се ражда сам и умира сам, а през цялото време на живота се мъчи да докаже, че това не е вярно”.

- Какво бихте посъветвали младите кандидат-режисьори? Какви са най-големите опасности в професията?

- Ако не ви изглежда като клише: “Обичайте не себе си в киното, а киното в себе си”. И най-доброто, което съм срещал - театралният режисьор Сам Мендес иска съвет от Стивън Спилбърг какво да направи като кинорежисьор на бъдещия си дебют в игралното кино - филма “Американски прелести”. Спилбърг му казва: “Купи си удобни обувки”. Може би и за оскарите му трябваха такива.

А от мен: Бъдете уникални като дактилоскопните отпечатъци на пръстите си!