Двамата се скарват за пари, хъшовете готвят заговор срещу създателя на Българския революционен централен комитет

Братът на Христо Ботев, Кирил, пише в спомените си: “Брат ми се скара с Каравелов. Емигрантите даже искаха да го убиват, но благодарение на Христо той остана жив. Не е вярно, дето казват, че брат ми е искал да го убива. Благодарение на него, както казах, Каравелов живееше, защото знаеше, че ако го убият, щяха да кажат, че Христо го е убил.”

Кирил, заедно с другите двама братя, Боян и Стефан, отива в Румъния при Христо и е свидетел на всички значими събития от тоя период.

Каква обаче е причината за смъртната вражда между двама доскорошни съратници?

През 1871 г. 23-годишният Ботев е учител по български език в Измаил. Оттам публикува във вестника на Каравелов “Свобода” първите си стихотворения. Общината обаче не му изплаща заплатите за половин година - по 4 рубли на месец. Наближава празникът на Кирил и Методи на 11 май, за отбелязването на който той събира пари. След като те стават 24 рубли – т.е. дължимата му сума, той я взема и напуска. Престоява за кратко в Галац и след това отива при хъшовете в Браила. Там започва да издава първия си вестник “Дума на българските емигранти”. Списва 4 броя, но се разболява от тиф. Нямал пуканата лея за лекарства и е спасен благодарение на Стефан Берон, заможен търговец, който платил на аптекаря лекарствата. След това Киро Тулешков пише: “Редакторът болен и вестникът се разболя и загина.”

После, както казват най-близките приятели на Ботев, той ходел без никакво занятие ту из Браила, ту из Галац. Литературният патриарх Вазов допълва това и за престоя му в Букурещ, като пише, че естествената му среда били крайните и радикални хъшове, с които прекарвал доста време в кръчмите и разпалено им говорел. До началото на 1872 г. поддържа контакти с руски социалисти. С Николай Милетин правят опит да изнудват за пари богат българин, разкрити са и се местят в Галац. Там пък правят няколко обира. Наред с това Ботев решава да създаде и революционен комитет в подкрепа на вече съществуващия БРЦК, обявява това на Васил Левски и пише няколко писма покани до емигранти да участват. Полицията разбира както за обирите, така и за зова към революция и го арестува.

Към обвиненията се добавя и това за разпространение на комунизъм.

Пред съда Ботев заявява: “Аз наистина съм емигрантин, но нито съм комунист, нито пък проповядвам комунизмът, защото да проповядва човек комунизъм на българския народ, то не значи нищо освен една глупост. На българина днес за днес трябва да се втълпява революционна идея, както и аз това правя заедно с моите другари.”

Изпратен е във фокшанския затвор, където е в килия три месеца, докато се намера кой да гарантира за него. Съдържателят на хотел “Патрия” Г. Залхманов съобщава за неволите Ботеви на Любен Каравелов и заедно с Димитър Ценович, член на Добродетелната дружина – русофилска организация на богатите българи в Румъния, гарантират за него и той се озовава в Букурещ.

За това как пристига там, да се доверим на Наталия Каравелова: “Гол, бос, гладен, обръснат (има предвид косата му – б.а.) пристигна от фокшанския затвор и се скри в тавана на печатницата. Полицията не е забравила още неговите вагабонтлуци.”

Скоро се включва в редактирането на в. “Независимост”, но се появяват и първите различия

Каравелов постепенно губи вярата си в революционните способности на българския народ, докато Ботев е убеден, че той ще постигне освобождението си със собствени сили.

След залавянето и обесването на Левски и разбиването на създадената от него революционна организация в България трябва да се предприемат други мерки. На 21 август 1874 г. на събрание на БРЦК за заместник на Левски е определен Стефан Стамболов и се избират нови членове. От старите остават Любен Каравелов и Кирияк Цанков, а нови са Тодор Пеев и Христо Ботев. Все още е силно влиянието и на стария член Панайот Хитов, който смята, че България ще се освободи с чети, но те трябва да бъдат подготвяни в Сърбия.

Скоро Каравелов се оттегля, спира в. “Независимост” и започва да издава сп. “Знание”. На третото събрание през 1875 г. не е избран.

Ботев, верен на своите идеи, издава в. “Знаме”, в което отначало сътрудничи и Каравелов. Скоро той престава да пише в него, но продължава да се печата в неговата печатница.

Враждата между двамата става явна,

когато Ботев решава да издаде книгата на руския историк Дмитрий Иловайски “За славянското произхождение на дунавските българи.”

Тогава Каравелов му обявява, че освен 200 франка той трябва да му плати още 30 жълтици (така го е написал Ботев - б.а.) за книгата. Освен това старият председател на БРЦК е задържал печатането на книга на италианския революционер и сподвижник на Гарибалди Джузепе Мацини, също идея на Ботев, а и не отпечатва преведената от него книга на генерал Липранди “Източният въпрос и България”. За нея Ботев е събрал 300 абонамента, но Каравелов му обявява, че са само 180, а парите на останалите задържа за себе си. Ботев не остава длъжен и започва да иронизира доскорошния си благодетел във вестника си “Знаме” и особено в “Тъпан”, който е преустановил съществуването си, но е възстановен в няколко броя през 1875 г., в които с цветистия си език иронизира Каравелов.

Той пък от своя страна отвръща, като конфискува брой 11 на в. “Знаме”. В отговор Ботев моли дописниците и приятелите си да не изпращат нищо на стария адрес на печатницата или на името на Каравелов, защото с това ще станат причина за още по-голямо заплитане, каквато дума употребява за отношенията им. После съобщава, че “Знаме” скоро ще има собствена печатница и затова не ще вижда никакви пречки в своето издание.”

И Каравелов не остава длъжен и сред своите сподвижници с нетърпящ възражение тон често заявява: “Аз тоя вагабонтин (Ботева) от милост го прибрах от букурещките улици,

скрих го на тавана на печатницата си от преследванията на полицията”

С това спорът между двамата се пренася на лична основа. Скоро обаче той се разраства и в средите на българската емиграция и става междупартиен. На страната на Ботев са младите хъшове и в негова поддръжка са най-влиятелните, но и най-крайните, сред тях – Стефан Стамболов, Иван Драсов, Панайот Семерджиев, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Михаил Греков и др. Те пък започват да сипят люти закани и заплахи, че ще убият Каравелов, и подготвят заговор срещу него. Как реагира Ботев? Анализът на фактите показва, че едн такова убийство би било не само безполезно, но и опасно за него. По простата причина, че би отблъснало голяма част от същата тая млада емиграция, която той иска да увлече със своя революционен плам. Двама от младите в Букурещ се опитват да ги помирят и това става на празника на Кирил и Методий през 1875 г. Ботев скланя, но Каравелов отказва, като заявява, че той е кръвно обиден на човека, когото навремето спасил от затвора.

В невъзможност да работи повече с него, Ботев решава да си купи собствена печатарска преса. Тя е на Добродетелната дружина. Разбрал за това,

Каравелов се явява конкурент и вдига цената,

като наддава. Все пак Ботев успява да я купи разсрочено за 5000 франка. Той дал 1250 франка, а останалите 3750 обезпечил с полици срещу задълженинето да ги погаси на три пъти в срок от 14 месеца. Пише до Драсов, че взел парите “от братовчеда си”.

Брат му Кирил твърди, че ги получил от Венета Визирева, по-късно Ботева, която пък ги взела от своя вуйчо, владиката Панарет Рашев. Синът ѝ Димитър като учител в Софийската мъжка гимназия си спомня, че майка му дала на Ботев пари за закупуване на печатницата.

Ботев така и не се изплаща на Добродетелната дружина. Убит е на 20 май 1876 г. под връх Вола. В края на 1877 г. печатницата на Любен Каравелов от Букурещ е прекарана в Търново. Нестор Жейнов, който става негов съдружник, свидетелства, че това станало доста трудно, защото според тогавашните правила за корабоплаване през Дунав не можело да се прекарва сандък с по-голяма тежест от 540 кг. За отбелязване е, че в нея наред с документи, бланки и формуляри са печатани и дневниците на Учредителното събрание от 1879 г.

"Аз го имах като брат, а той ме дискредитира"...

Из писмата на Ботев до Иван Драсов от 16 март 1875 г.:

“Струната между мене и Каравелова се скъса вече окончателно. Затова, защото аз го имах като брат по дела и по помишления, той и хората му щяха да ме изпроводят тия дни във влашките рудници за сол, но не успяха.

Сега той се грижи да убие “Знамето” и да ме дискредитира пред ония, които го още не познават, но не зная дали ще успее.”

Пак до Драсов от 26 юни 1875 г.

“Безпаричието ще да ме принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че моята шия влиза в хомота. Само един хомот съм можал да нося и той е хомотът на Каравелова, с убеждение, че аз принасям някаква полза на народа... А то...Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам, но не казвай никому.”

До Стамболов от 11 декември 1875 г.

“Бае Стамболов,

Ще ти благодаря само за това, че в тоя случай ти се показваш доброжелателен върху мене, като ме запазваш от зачерийоване “пред себе си и пред другите”. Вярвам, че ме запазваш добре и от чуждо зачерийоване, което, мисля че е станало цел на някои мои “приятели”. Така ли е? Аз съм виноват и съм ти длъжен в много отношения, но искам да те и извиня пред други интересуващи се за това лица; затова прости ме, дето не ти пиша днес по-пространно. Ние скоро ще се срещнем.”

Стамболов: Позволих си да заплаша Каравелов с револвер

Из интервю на журналиста Иван Церов, по-късно кмет на Варна

- Вие, господин Стамболов, сте един от най-близките съдейци с Любен Каравелов и Христо Ботев, пък сте и добре посветени в същността на враждата им, ако може тъй да се нарече. Затуй ви моля да ми кажете кой от двамата тези наши творци на огнено политическо слово, чисти родолюбци, исторически политически наши великани, пада по-виновен за тази нерадостна свада?

- Тази работа, Церов, е дълга и широка. Ще ти кажа само туй, че Ботев пада по-крив, гдето враждата взе такъв остър характер. Ботев бе силна натура, много нетърпелива, буйна, несдържана. Напротив, Любен бе човек сравнително по-умерен, разсъдлив, тактичен, широк на помисли. Ботев обичаше да наложи своето и да вземе преднина. Като знаеха добре тази черта на характера му, външни, че и близки нему хора се постараха от пуста завист и лични сметки да я засилят и насочат срещу Любена – главно кръгът около вестник “Отечество” и онзи край Добродетелната дружина. Тъй Ботев бе тласнат срещу Любен Каравелов. Любен бе безукоризнен. Той имаше и право, и значение, и влияние, и средства да затвори устата на всички, че и на Ботева, когото по-рано бе толкоз облагодетелствувал, но не стори туй. Не го стори, защото съзираше и нещо много ценно и хубаво у Ботева, нещо идейно и мъжествено, мощно и по полет поетически – което не можеше да затрие привързаността на Любена към хора с такъв характер и дарования. И Любен не се излъга. Той, сдържан като мъдрец, предпочете да се оттегли от политическото поле и да се отдаде на чисто писателска работа, към която имаше и голяма склонност, защото бе човек на ревностен литературен труд. Тук той, както се знае, остави дълбоки дири като най-добър наш стилист, като остави такива и като най-голяма политическа личност у нас, която чрез вестниците “Свобода” и “Независимост” гръмовно разбуди всичко заспало робски сън. И днес, ако Ботев беше жив, той щеше да се бори за политически блянове, за водителство на партия, за министерски пост. Страстната му и огнена природа щеше може би да го доведе и до бесилка. Напротив, ако Любен беше жив, той и днес навярно щеше да си остане човек на перото, както го направи и във време на освободителната Руско-турска война и окупацията, когато и куцо, и сляпо у нас ламтеше за чиновнишко място. Да ти кажа и друго. Не само Ботев, ами и аз, и мнозина други емигранти във Влашко сме виновни, гдето не ценихме Любена както трябва. Всички тогаз бяхме твърде млади, новаци и с мечтания твърде буйни. Аз дори си позволих да заплаша Любен Каравелов с револвер.

Ген. Кирил Ботев: Румънците казваха за брат ми, че е български консул

А българските емигранти правиха големи пакости, обири, разбойничества. И все Христо викаха в полицията, той да ги оправи. Румъните казваха за него – български консул. Каравелов работеше много повече от брат ми, но нямаше дар слово, беше вързан. А Христо помнеше, пишеше хубаво, коректура той почти не правеше. Пишеше много лесно. Тогава, разбира се, читателите не бяха много взискателни. Само според мене този човек не трябваше да умре в Балкана.