Адекватното отношение, съдействието и подкрепата им са от съществено значение за терапията

Изминалата седмица беше белязана от няколко случая, при които психично болни хора предизвикаха смут. Как обществото ни гледа на тези, които имат психични проблеми, адресираме ли правилно проблема, какви са основните предразсъдъци към психично болните, както и за стигмата върху тях, потърсихме за коментар социалния психолог доц. Николай Димитров.

Увредената психика е един от основните обекти на “социалното дамгосване” на индивида - т.нар. стигматизация.

Характерно за стигмата е, че няма за цел да коригира, а само да изолира

Така хората с психически увреждания се клатушкат между отхвърлянето и съжалението. А нямат полза нито от едното, нито от другото.

При физическите увреждания говорим за т.нар. дискредитираност - когато белегът, спрямо който се построява стигмата, е видим.

При огромна част от психичните заболявания обаче говорим по-скоро за т.нар. дискредибилност - когато човек знае за проблемния си белег, знаят и ограничен кръг хора, но той не е видим и достъпен за пряко наблюдение от околните. В тези случаи “белязаните” получават към себе си отношение като към “нормални”, но без да постигат обществения критерий за “нормалност”. Така се задълбочава вътрешното им противоречие между това, което са, и това, което е социално одобрявано.

Напрежението у тях се усилва и от обстоятелството, че всеки момент може да бъдат “разкрити и разобличени”. Това ги принуждава да прибягват към всевъзможни хитрости и маскировки, за да осуетят дискредитирането си.

Много често при психичните проблеми и роднините започват старателно да прикриват дискредибилната черта от срам. А това не е полезно - при случаите от последните 10 дни видяхме как адекватното отношение на близките, съдействието, подкрепата, която те може да осигурят, са от съществено значение за терапията.

Лечението и подкрепата в естествена, домашна среда са правилен подход, стига да има кой да съдейства и да контролира как протича терапията - дали предписанията на психиатрите се спазват,

дали човекът приема лекарствата си,

дали посещава психотерапевт. При един от последните случаи майката на 22-годишното момиче споделя, че дъщеря ѝ е отказвала да пие лекарствата си. А родителите неизбежно влизат в емоционални отношения с децата си - и предварително подхождат емоционално към отговорностите си по отношение на съдбата на детето си. Майчинското чувство понякога надделява и притъпява критичния поглед към ситуацията. Доколко в едно подобно взаимодействие - когато психиатричната институция “си измие ръцете”, родителите могат изобщо да контролират дали лечението е ефективно, дали протича правилно? Така се пропускат приеми на лекарства или изобщо не се вземат, не се спазват дозите, интервалите, не се посещават консултации или не се ходи на терапия.

В България, за съжаление, няма адекватна социална подкрепа - тя е сведена до нищо повече от формализирано чиновничество. Имаме социални служби, но те изпълняват ли функциите си? Доколко тяхната работа, колкото и да е формализирана, изобщо се върши адекватно – не само как, а дали изобщо се проследяват хора с проблеми. Не само каква, а дали изобщо се предлага подкрепа.

Когато говорим за психични проблеми, нека да кажем, че няма как да предвидим кога и какво може да ги отключи, включително намерението за самонараняване или нараняване на другиго.

В противен случай бихме изпаднали в крайна форма на “превантивно правораздаване” и да затваряме хора в институции “за всеки случай”.

Това би било нехуманно.

Но не можем и да стоим пасивни към нееднозначните сигнали в поведението на даден човек, които сочат, че той има проблем.

Да се върнем на стигмата. Тя предписва на хората, спадащи към възприетата социална норма, как да се отнасят към тези, които не отговарят на тази норма. А правилото е едно – отбягване на контактите с него и изолация на “белязания”. Всекидневното мислене клони да приписва широк кръг несъвършенства на белязания. Околните го дехуманизират, лишават го от статуса му на пълноправен човек и изграждат съответните си обяснения, за да обосновават неговата непълноценност, включително и да обясняват опасността, която представлява за другите. По този начин се обосновава и антихуманното отношение към него. Дори фолклорът ни изобилства от подобни “рецепти”: “Варди се от човека, когото е Господ белязал!”, “С белязан човек на път не тръгвай!”, “И лудият бяга от пияния” и т.н. Именно те предписват и “правилните” поведения на нормалните.

Обществените отношения предполагат да изпитваме не съчувствие, а по-скоро съжаление. Макар понякога да е налице някакво относително благоприятно действие, насочено към смекчаване на стигмата към индивида,

в много случаи реакцията е “Да пази Бог!”

С което едновременно изразяваме съжалението си към различния и отправяме своеобразна молитва да не се случва и на нас, защото е непоправимо зло да те сподели същата участ. Хората с увреждания в медиите присъстват предимно в новините, но и тогава вниманието е най-често върху медицински иновации или проблеми на здравната политика, в този смисъл фокусът е върху институция, не върху човек, който е практически само “информационният повод”.