Отиде си официалният ден за борба с домашното насилие, с него и статистиките по темата, и ровенето на причините, дори поводът да споменем оная пуста конвенция от Истанбул, която не знаем за какво е.

Неотдавна в един мол попаднах на момче, на не повече от осем, с набити крачета и пухкави длани, свити в нервни юмручета, вървеше на две крачки пред майка си и с плътен за възрастта си глас боботеше нещо. Тя се влачеше след него, а той, изнервен ѝ подвикваше, чух го ясно – "айде бе, жено, какво се моташ!?".

Вероятно невръстното хлапе не е измислило това обръщение към своята майка, не е трудно да се досетим, че има близък модел на подражание, а може би не само един.

Още по-вероятно е, че това дете не е единственото, което говори така и че грубиянщината в семейните отношения е сред допустимите норми в българското общество, не от вчера. Но ме е страх, че тези малки свити юмручета ще растат също и ще станат големи, твърди юмруци.

Та така, какъв ден беше вчера? А, да.

Днес възпитаваме утрешните насилници.

От Фейсбук.