Бил съм на около десет години, когато за пръв път видях автопортрета му. Стоях пред него около час като вцепенен. Никога няма да забравя високото чело на художника, тъжните му очи, къдравите коси. И всички онези пукнатини върху него, сякаш е гледал на живота през счупено стъкло.

Иван Милев е роден през 1897 година в Казанлък. Когато завършва гимназия, избухва Първата световна война и той е изпратен на фронта в Добруджа.

След войната започва работа като учител в село Кору Чешме (днешно Горски извор). Започва да рисува, но селският живот го задушава. В писмо до свой приятел Иван Милев пише:

„Повече даскалък не мога кара, станах равен на някаква си селско-даскалска смет. Това не е живот. Това са еснафи. Казвам без изключение, селото учи човека да стане не човек, а дърво. Ако не беше четката ми и тоя чудашки характер, едва ли бих изтраял."

През 1920 година е приет за студент в Художествената Академия. Живее в крайна мизерия. Неговият приятел Иван Мирчев разказва:

„В София Милев бе взел под наем една ръчна двуколка и продаваше зарзават из крайните улици на града. Помня, че главната му храна беше хляб и чай. И това всеки ден. Беше се превърнал в живи мощи. Трябва на всяка цена да стана художник, ако ще би да загина от глад – говореше той глухо на себе си".

Първата му софийска изложба е в павилиона на Борисовата градина. Талантливият студент от Казанлък е посрещнат възторжено от публиката, а Гео Милев пише хвалебствена рецензия за творбите му във в. „Заря".

Но въпреки успеха, художникът продължава да живее изключително бедно. Ходи с дървени налъми и с балтон, ушит от майка му.

„Хората в днешно време грабят труда и душата на художника и той остава пак беден. Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк", споделя огорчен в дневника си Иван Милев.

Заради мизерията и недохранването художникът често боледува. Но никога не прави компромис с изкуството си. Според един анекдот някакъв богат търговец на розово масло предложил на Иван Милев да му плати баснословна сума, за да нарисува портрет на жена му. Но художникът го отрязал: „Аз жена ти няма да нарисувам, защото е дебела, грозна и с мустаци".

Милев завършва с отличие Художествената академия и постъпва като сценограф в Народния театър. Жени се оперната певица Катя Наумова. Ражда им се дъщеря, която кръщават Мария.

Една от най-загадъчните картини на Иван Милев е портрет на жена, чиято уста е прикрита с маска. Не се знае коя е жената, изобразена на портрета. Някои смятат, че това е съпругата на художника Катя Наумова, други твърдят, че е казанлъченката Ана Орозова. Най-любопитната версия е, че тази картина е вдъхновена от романа на Николай Райнов „Сказание за Ахинора". В него Райнов разказва за славянската жрица Ахинора, която става съпруга на хан Аспарух. Според преданието устните ѝ можели да прелъстяват и убиват. Вероятно затова художникът я е изобразил с маска.

През 1927 година, няколко месеца след като е станал баща, Иван Милев се разболява от испански грип и угасва малко преди да навърши трийсет. Една от последните му бележки в дневника гласи:

„Душата ми е бреза, която отрони всичките си листа. Аз се озверявам при мисълта, че умирам, че толкова много исках да направя, че толкова много можех да направя"...

След смъртта на художника вдовицата му Катя Наумова оставя тридесет негови картини на съхранение в трезора на Българската народна банка. Но след деветосептемврийския преврат тези картини изчезват от трезора.

Катя и дъщеря ѝ Мария водят съдебни дела за откраднатите платна, но истината така и не излиза наяве. Внукът на Иван Милев архитект Александър Тодоров смята, че откраднатите картини са продадени в Съединените щати и днес са притежание на частни колекционери.

За изкуството на Иван Милев писателят Чавдар Мутафов казва:

„... В него бе отразена по някакъв начин частица от нас самите: спомените от нашето детинство, приказките, които сме слушали някога, онова малко парче земя, гдето сме израснали и което носим в душата си. И в картините на Иван Милев имаше онова неизразимо родно, онази тайна на българската душа, сурова, недоволна, напрегната, онази груба искреност, проста доброта: тези непохватни разкривени стрехи, под които грее огнището на приказките, настръхналата дивота на скалите, от които слиза човек и светец - и тези безкрайни нагорещени зреещи ниви, сред които умира болният син, обръчен със сенките".

*От фейсбук