• Младостта на киномайстора свършва в деня, в който експлозия убива родителите му в планинската им къща, докато той е на футболен мач в Неапол
• "Страхлив съм в живота, но във филмите съм доста смел...", признава италианският киномайстор, чийто нов филм "Партенопа" откри "Синелибри" 2024

В гръцката митология Партенопа е сирена, чието име означава "глас на девица". Тя не успява да примами Одисей с песните си, хвърля се в морето и се удавя. Тялото е изхвърлено върху символична скала, където се намира Неапол, затова и неаполитанците са известни като партенопеи.

Новият филм "Партенопа" на италианския режисьор и сценарист Паоло Сорентино е любовно писмо до неговия роден град. Този изящен трактат за магията на кинематографията откри юбилейното десето издание на международния кино-литературен фестивал "Синелибри" 2024 в София.

Самият Сорентино споделя, че това е филм за неговата "пропусната младост", който идва като естествено продължение на автобиографичното му творение "Ръката на Бог" на Netflix. Режисьорът прави все по-лични продукции и ни допуска до себе си. Навършвайки 50 години през 2020-а, той призна, че най-накрая се чувства готов да разкаже своята история и как Диего Марадона го спасява от смъртта, която му отнема детството. Неслучайно Сорентино кръщава най-откровения си филм "Ръката на Бог", който отново доказва, че няма по-безпощаден сценарист от живота.

Когато е на 16 години, Паоло често ходи заедно с родителите си в новозакупена от семейството селска къща в Рокаразо. Един уикенд обаче той категорично отказва да замине с тях и остава в Неапол, тъй като се е уговорил с приятели да гледат футболен мач на любимия му отбор "Наполи", където по това време играе Диего Марадона. Никой не може да предположи, че това е съдбовно решение. Точно тогава в малката къща в планината има изтичане на въглероден оксид, което довежда до огромна експлозия. Животът на Паоло се променя радикално - той губи родителите си в много крехка възраст.

"Това беше неописуема трагедия - признава режисьорът в интервю за италианския седмичник Il Venerdi. - Моята младост свърши в този ден. Няма подходящ момент да загубиш родителите си, но да ги загубиш през тийнейджърските си години, е много сериозен проблем. Определени загуби не създават само болка. Изведнъж остарявате и в същото време оставате закотвени в детството. На 16 имаш нужда от подкрепа, комфорт, сигурност. В деня на погребението на родителите ми директорът на моето училище изпрати представителство само на четирима съученици, а не на целия клас. Бях изключително разочарован от това. Но днес това вече няма значение, защото целият клас присъства като публика на моя филм. Киното може да се използва за отвличане на вниманието от реалността. Защото реалността е бедна. Ето защо искам друг живот. Ето защо искам да правя филми. Искам децата ми да знаят, че бъдещето може да бъде за всички, дори за тези, които напускат детството си с недъг."

За да успее да създаде филма "Ръката на Бог", Сорентино намира тънката граница между личната болка и законите на изкуството. Страхът да се захване с толкова деликатна тема бързо се стопява на снимачната площадка: "Страхлив съм в живота, но във филмите съм доста смел... тук смелостта, която се изискваше, беше малко по-различна. Храбростта се прояви по-скоро в написването на сценария, отколкото в снимките."

Така впоследствие много хора разбират и защо, когато "Великата красота" печели "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм през 2014 г., Сорентино благодари на Марадона в речта си. Веднага след това легендарният футболист му изпраща подписана фланелка на Аржентина с надпис "На Паоло" върху нея.

"Израснах в семейство, в което нямаше много книги и не гледахме много филми - споделя режисьорът. - За мен да отида на стадион, за да видя Марадона и да гледам футболни мачове - това беше първият ми контакт с изкуството. За мен спортът е нещо много близко до изкуството. Мисля, че Марадона имаше полубожествени сили."

Едно от най-големите съжаления на италианеца е, че не е успял да покаже "Ръката на Бог" на Дон Диего преди той да почине. Ироничното е, че когато филмът е обявен през юли 2020 г., агентът на Марадона заплашва със съд, погрешно вярвайки, че Сорентино режисира неоторизирана биографична продукция. А всъщност това е историята на самия Паоло, а не на Диего.

И понеже преди време близък колега казва на Сорентино, че не е много откровен във филмите си, днес той вече отваря все повече врати навътре към себе си. Така именно стигаме до "Партенопа" и пропуснатата младост - копняната, вместо действителната. Филмът се ражда от поредица от дълго тлеещи мисли и емоционални промени.

"Изоставеността, безгрижието на децата във филма е нещо, което ми убягваше. За което само мечтаех. Така че исках да говоря за една мечтана младост, а не за младостта, която преживях, както направих с "Ръката на Бог". Но е вярно, че Неапол е нещо като магнит, защото имам тази връзка на близост и бягство с този град. Подобно на много други неаполитанци, аз съм бил там, напуснах, и тогава се опитах да се върна.

И като четете великите писатели, разбирате, че близостта и бягството са двете големи константи в любовния живот на индивида. И следователно от любовната ми връзка с Неапол."

За критиците по-важното е, че това е първият филм на Сорентино с главен герой жена.

"Става дума за Партенопе, която носи името на своя град, но не е нито сирена, нито мит - разказва режисьорът. - Нейният дълъг живот въплъщава пълния репертоар на човешкото съществуване: безгрижието на младостта и нейната смърт, класическа красота и нейните неумолими пермутации, безсмислени и невъзможни любови, застояли флиртове и шеметна страст, нощни целувки на Капри, проблясъци на радост и постоянно страдание, истински и измислени бащи, краища и нови начала. Заедно с множество други герои: мъже и жени, наблюдавани и обичани, тяхната меланхолия и разочарование, тяхното нетърпение и отчаяние. Всичко това е съпроводено от течението на времето, това най-вярно гадже. И от Неапол, който очарова и омагьосва, който крещи и се смее и който знае как да те нарани."

Главната роля във филма е поверена на прелестната дебютантка Челесте Дала Порта, която по ирония на съдбата не е неаполитанка. Партнират й Гари Олдман, Стефания Сандрели, Луиза Раниери, Изабела Ферари, Силвио Орландо и др.

"Очевидно търсих широко в Неаполитанския басейн - разяснява Сорентино. - Но тъй като разказът ме отведе до герой, който беше част от неаполитанската висша класа, която има космополитно призвание и има тенденция да избяга от неаполитанските клишета, реших, че тя просто трябва да е италианка, стига да разбира правилния акцент, което тя направи. Решаващата причина да се спра на Челесте е, че повече от други актриси тя имаше значителна достоверност в ролята както на 18-годишна, така и на 35-годишна жена. Докато по причини, които не мога да проумея - защото винаги е трудно да се разбере вътрешната работа на актьорите - другите не ми бяха напълно правдоподобни, когато пораснаха."

Сорентино си поставя за цел да създаде епос за модерния герой и мисълта, че това е жена, а не мъж, го спохожда естествено по много причини.

"Защото смятам, че пътуването, което жените правят, е много по-героично днес, отколкото епичното и героично пътуване на човека в миналото. Това е великото пътуване към свободата, което жените са предприели днес, но което идва от много отдавна. Пълно с препятствия, пълно с предразсъдъци. Защото не става въпрос само за утвърждаване на правото на свобода. Става дума за идентифициране на последствията от настояването за свободата на всяка цена и тези последствия много често могат да бъдат самота. Големият празник на свободата, който жените защитават, е празник, на който човек подозира, че мъжете не са поканени, защото не са в състояние да култивират това чувство за свобода като жените. И така поради тази взаимосвързана поредица от причини ми се стори, че едно епично пътуване, разказано днес, непременно трябва да е пътуване на жена."

"Партенопа" е поредният шедьовър на Паоло Сорентино, чиито филми и сериали са безспорни произведения на изкуството и не оставят публиката равнодушна. В същото време той, като един от най-великите режисьори на нашето време, носител на "Оскар", "Златен глобус" и БАФТА, без претенция казва за себе си: "Не съм толкова дълбок, колкото са моите герои. Правя филми, защото се забавлявам и защото не съм толкова добър художник, че да си изкарвам прехраната с рисуване."