Както вече съобщих през декември ръководена от мен и декана на Геолого-географския факултет към СУ „Св. Климент Охридски" проф. Климент Найденов експедиция на Explorers Club Bulgaria тръгва към Африка през ЮАР, Зимбабве и Ботсвана. Една от главните задачи ще бъде да проучим съдбата на човека, който, както се знае, се появява първо на Черния континент преди милиони години. Затова разказвам за мои минали пътешествия в Африка, когато съм имал същата цел.

При уникалното пътешествие в източноафриканската държава Танзания през 2014 г., се запознавам в музея Olguvai Gorge с с най-ранната история на човешкия род в зората на неговото развитие. Заедно с останките от първите хора, археолозите Луис и Мери Лики откриват техните груби каменни сечива, както и хиляди вкаменени растения и кости от животни. В главата ми изниква прочутия разказ на Рей Бредбъри „И гръмна гръм", в който чрез машина на времето хората ловуват дълбоко в миналото. А как ли са добивали храната си нашите далечни предци? Нека опитаме да се пренесем на Земята отпреди преди милиони години.

Вулканичната пепел в каньона Олдувай буквално е запечатала историята на Земята и еволюцията на нашите предшественици. Най-долният хоризонт съдържа кости от животни, определящи, че тук първоначално е имало езеро с блатисти брегове. Според данните от втория хоризонт условията рязко се променят и блатата пресъхват. Обитателите им се изместват от стада едри тревопасни животни, населяващи безкрайните зелени савани. Съответно се появяват страшни хищници, които ги преследват. Отсъствието на вкаменелости от третия хоризонт показва, че настъпва ужасна суша, накарала животните да напуснат тези места.

Сред всички тези материали съпрузите Лики откриват останките на най-развитите човекоподобни маймуни, австралопитеците, и на първите наши предци от вида хомо хабилис – сръчния човек. И заедно с костите започват да излизат каменните оръдия, използвани в битката за оцеляване. Ако в по-горните пластове се наблюдават палеолитни сечива, свързани с ашелската култура и с оръдията на питекантропа, то на дълбочина от близо 100 м в каньона се появяват странни речни и леко заострени волуни. Луис Лики назовава обработените от едната страна „чопъри", докато двустранните са „чопинги". Никой до този момент не е виждал подобни оръдия и затова ги наричат „олдувайски", а културата – „олдувайска".

Именно това са били каменните оръжия на нашите предшественици. Когато излизат първите оръдия от „олдувайски" тип се появяват множество скептици. Те смятат, че това са случайни волуни, поочукани от природата. Тогава Луис Лики решава да направи експеримент, за който се подготвя щателно. Той се научава да прави чопъри и чопинги, като обработва камъка за 4 минути. Накрая кани 19 старейшини от племето на масаите, както и фотограф от National Geographic. В присъствието на всички свидетели и под прицела на фотоапаратите Лики започва да работи с каменни оръдия, използвани от хората преди 2 млн години. Само за 20 минути той убива с тях овен, одира го и нарязва месото на парчета. Така всички се убеждават в неговата правота.

В нашите виждания са залегнали представите за първите човешки същества, ловуващи групово мамути или успешно борещи се със саблезъби тигри. Но било ли е това възможно с речните камъни, на които почти не личи изкуствената обработка? В науката все повече се утвърждава друг поглед върху събитията отпреди 2 млн години. Според тези теории първите хора са се конкурирали с хиените за останките от разкъсаните от едрите хищници животни. Следвайки зад страшните убийци, първо е трябвало да внимават да не станат плячка те самите, а от друга страна – да успеят да изпреварят съперниците си – хиените. В тази непрекъсната борба се развиват чисто „човешки" качества като колективизъм, издържливост, ловкост и скорост на движение. А появата на каменните оръдия е с цел бързото разфасоване на месото и отнасянето му на безопасно място. По-късно оръжията се усъвършенстват и човек от мършояд става съперник на хищниците.

Нека си представим един ден от живота на сръчния човек от Олдувай. За разлика от Европа и Северна Америка по тези места не идва ледниковата епоха и климатът си остава топъл. Слънцето току-що е изгряло над зелената савана и звуците от кървавата нощна вакханалия са отшумели. А, както обикновено, тя е била ужасна след лова на хищниците. И до днес един от най-страшните е лъва. Плейстоценският предшественик на днешния африкански лъв обаче е с половин метър по-дълъг и носи някои характеристики на тигъра. В Олдувай са намерени костите на екземпляр, датиран на 1 750 000 години.

Особено жестоки в тези далечни времена са изчезналите саблезъби котки. Най-ефективен убиец е 100-килограмовият мегантереон, но още по-голям е хомотерият, който напада дори слонове и носорози. Не им отстъпва и динофелиса или „страшната котка". Поради спецификата на зъбната система саблезъбите оставят след себе си богати остатъци от месо. Те могат да раздират плътта и да поглъщат вътрешностите, но не успяват да оглозгат костите. Ето защо семействата на древните хора и глутниците хиени обичат да вървят след тях.

И тази сутрин те бързат към останките на убитата през нощта олдувайска зебра. Преди 2 млн години вече съществуват повечето от предшествениците на днешните тревопасни, макар и доста по-едри от тях. Такива са гигантската свиня, първобитният воден козел, щрауса-гигант, мавританския бял носорог, хипопотама горгопс. Много интересен е дейнотериума, родствен както на съвременните слонове, така и на изчезналите мастодонти като мамута. Основна разлика от другите хоботни е, че бивните на тези животни са на долната челюст и са насочени надолу. Африканските дейнотериуми са били доста по-масивни от слоновете и мамутите, достигайки дължина от 7 м, височина от 4.5 м и тегло до 14 тона.

В нашето плейстоценско утро пред трупа на зебрата в ожесточена схватка се срещат нашите предци и хиените. И днес тези животни са доста неприятни, но това е нищо в сравнение с праисторическата гигантска хиена. Това е най-едрият мършояд в историята на бозайниците. Неговата маса тогава е съпоставима с тази на лъвиците и достига 110 кг. Яките челюсти му позволяват без проблеми да троши костите на убитите животни.

Схватката обаче завършва с победа на нашите прародители. Те издават радостни възгласи, а хиените отстъпват с подвити опашки. Причината се крие в нарасналите умения на хомо хабилис да се бори заедно с останалите от рода в жестоката битка за оцеляване. Мозъкът му вече със значително по-голям обем, а изправената походка позволява да взема предимство пред останалите животни. А каменното оръдие дава възможност не само да прогони хиените, но и да може да използва по най-ефективен начин месото, останало след пира на хищниците.