Един предизборен клип на СДСМ казва много, включително за “Б комплекса”

Футболистът с цветовете на Северна Македония прави чудеса с топката. Докато жонглира, български играч яростно го дърпа за фланелката. Но той не спира, дриблира сам-самин. Преминава френски футболист, прехвърля шпагата на гръцки и стига почти до голлинията. Там джентълменски оставя топката на Димитър Ковачевски. Бившият премиер казва няколко реплики, засилва се и вкарва на празната врата под мощния рев на трибуните.

Така изглежда предизборният клип на Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ) – умерената, проевропейска сила. Посланието: държим на ЕС докрай. Във всяка страна от този съюз обаче подобна кампания би била невъзможна.

Ако това е умерено, какво да кажем за бъдещия победител в изборите 2 в 1 (президентски, парламентарни), ВМРО-ДПМНЕ? Нейният лидер Християн Мицковски твърди, че европейското условие, т.е. вписването на българите в конституцията, може да бъде предоговорено. Стига само другите в ЕС

да изпратят българския представител да пие едно кафе

Това не е нещо ново, появило се след т.нар. вето. Под различни форми го гледаме в последните 35 години.

Както ми каза един приятел от Скопие още преди година, без него не може.

Ако не си казал нещо лошо за българите, все едно не си водил кампания

Дори разумните хора го възприемат като природно явление. То така си беше. Как да спреш дъжда?

Какво обаче да направи България? Анализът ще покаже, че през годините е подходила всякак – от приятелство и сътрудничество през безразличие до конфронтация.

Понякога някой у нас се събужда и призовава за смяна на подхода: “да икономизираме отношенията”, “да общуваме”, “да има свързаност”, “да вкараме медии”, “да оставим историята назад”.

Всичко това българската страна е правила, или поне опитала. Но “Б комплексът” по думите на големия писател Младен Сърбиновски така и не изчезва.

Българската външна политика никога не е гледала Република Северна Македония като враждебна или даже като най-обикновена съседна страна.

Затова от 1990 г. историята на двустранните отношения е история на едностранни приятелски жестове: признаването, ролята на президента Желю Желев в това Русия и Турция също да признаят Македония, помощта при гръцкото ембарго и кризата от 2001 г., подарените танкове и оръдия през 1999 г., дипломатическото съдействие, включително и при Преспанското споразумение.

Благодарност не е искана, нито давана. Добрите думи са рядкост. Насрещни жестове липсват.

Не казвам, че България е била безгрешна. Напротив, тя трудно обяснява и най-добрите си намерения. Но бих спорил с тезата, че виновните са поравно “от двете страни на границата”.

Не са поравно

В България мненията са различни, даже по историята се дискутира ожесточено. Обратното не е вярно. В Скопие маргинализират (думата е мека) всеки, който каже, че София има право за нещо. Оправданията идват на четири очи. “Нали виждате? Не е моментът. Дайте да изчакаме. Между нас казано, така е. Но не можем да го кажем публично. Разберете ни”.

Аз разбирам. Повече от век България е враг, а това е много време. В пост югославското пространство все още властва самочувствието от едно време.

Трябва да се държим с ЕС така, сякаш те искат да влязат при нас, а не ние при тях. Защо

да се съобразяваме с България, на която преди 50 г. се подигравахме?

Ние си играем с големите – американци, германци, руснаци, китайци. Да, разбирам и това.

Но има праг, отвъд който “Б комплексът” и неговите политически злоупотреби трябва да стихнат. Този праг е ЕС.

Съюзът няма преки инструменти да променя общества. Надеждата бе това да става опосредствано: изпълнението на условията да направи хората по-търпими и добри.

Но това не работи, ако сам не пожелаеш да се промениш. Ще намерим доказателства в самия ЕС, дори в самата България.

Трябва лидерство – не само политическо, но и интелектуално. Намигането, че изборите ще минат и властта ще омекне към България (включително ВМРО-ДПМНЕ, която преди четвърт век бе обвинявана в пробългарски симпатии), вече не е достатъчно.

Ти си това, което говориш в кампанията. Думите имат значение. Мъдрият лидер не изрича това, което после ще трябва да преглътне. Силният пък трябва да застане срещу вятъра, а

не да гали обществото по посоката на неговите инстинкти

Тук България може да помогне само като разкаже за своя опит. На прага на ЕС тя оправи отношенията с всички съседи – Гърция, Турция, включително с тогавашната Република Македония. Взе мъчителни решения, много от тях против мнозинството граждани. 

Което отложи тогава, не го е решила и до ден днешен. Не тръгна да прави финансирани с държавни пари блокбъстъри, които да дразнят комшиите. Прояви уважение към всички в ЕС, включително към съседите и най-малките. Някъде успя, другаде се провали.

Въпреки това удържа обществения консенсус за Европа. Всяко европейско условие, което София изпълни, в крайна сметка проработи за нея. Не разбирам защо да не проработи и за Скопие.

За жалост, не виждам подобно мислене там. Казвам "за жалост", защото мечтая за деня, в който ще бъдем заедно в Обединена Европа. Но отговорността тежи върху тамошния елит, политика и общество. Време е те да се запитат: наистина ли искаме да влезем в ЕС, или това е консенсус само за албанците?

И не си ли струва в името на това да обърнем вековната инерция?

Никой не иска от вас да ставате българи

Въпросът е друг: искате ли да станете европейци? Не казвам, че ние сме станали. Казвам само какво означава това: уважение, търпимост и любопитство към Другия.

Толерантност към неговите мисли и чувства. Отказ от целенасочени провокации.

И лидерство, което да осигури всичко това, дори с цената на няколко процента от рейтинга.

Сега му е времето. В едно е прав предизборният клип на СДСМ: вратата наистина е празна. Но ако те завладее омразата, и на празна врата можеш да пропуснеш.