В
секи пети българин е изпадал в депресия, гласи проучване на здравни анализатори. Или просто състоянието на безнадеждност е станало неотменна част за много от нас. Това проучване е по-важно от стотици други, които се появяват всеки ден. И би трябвало да бъде запечатано в мозъка на всеки, който има претенции да бъде политик, общественик и въобще публична личност.
Според друго проучване 200 хиляди българи са си директно за психиатрия, което, съизмерено със седем милиона, е направо зловещо. Да, тези анализи не се смятат за достатъчно атрактивни, бързо се забравят,
изтичат някак
между пръстите
Те остават винаги встрани, защото сме много по-заети с референдуми, с избори, с компроматни войни, с всякакви други кампании. Трябва някой да скочи от балкона или да очисти няколко души, за да се сетим за тях. Те не са и много удобни за политическата класа, защото казват всичко едно към едно и са нещо като ъперкът в пояса . Безапелационно опровергават голяма част от аргументите за съществуването . Но те всъщност са огледална версия на живеенето ни. Те са това, което сме ние, къде се намираме, как пътуваме през живота си. И най-вече има ли смисъл да го правим.
През последните години
оглавихме всякакви класации: за нещастие, за инсулти, инфаркти
и всякакви подобни. Не знам как сме по самоубийства? Както се казва, станахме голям хит. Предполага се, че за депресията сме поне на почетната стълбица. Пак сме с някакви медали. Като видях това проучване, веднага се сетих как българинът винаги се е смятал за жилав, силен човек - камък, скала. Как балканският му нрав го е пазил от ветровете, бурите, как с две ръце и планина може да повдигне, облак може да сложи в краката си... Само да поиска. Само да реши. А всъщност сега се оказва точно обратното - че е ужаснораним, слаб, безпомощен, беззащитен, объркан. Че фолклорът е едно, а действителността - друго.
Сетих се и още нещо. Съвсем доскоро
депресията тук
се смяташе за
някаква глезотия,
присъща предимно на хора на изкуството, на интелектуалния труд, на хора, символисти в живеенето си. Днес вече е съвсем различно - тя вече се е напъхала почти във всеки български дом. И е една жестока абревиатура - на живеенето ни ден за ден, час за час, на притесненията ни от банки, кредити, безработица, ток, парно. Едно безпардонно продължение на това, че толкова много сме се напъхали в бита, в малките безсмислени неща, толкова сме натиснати, толкова сме втора и трета ръка, толкова сме прегърбени и безропотни, че чак ни е писнало от самите себе си.
Казано по друг начин, живеем в такъв радикален стрес, че сокът на душите ни все повече започва да пресъхва. Да няма нищо вътре. Да е кухо и да дрънчи. Все повече и повече забравяме, че сме дошли на този свят за съвсем други неща, по-красиви, по-непреходни:
да се обичаме,
да си помагаме,
да мечтаем да полетим например. А не да сме в някаква стерилна матрица. А не като сега - мечтите си свихме до това да си платим кредита, да не ни осъдят за парното, да не ни спрат тока.
С такива мечти няма как депресията да не е злокобна принцеса в домовете ни. Няма как от тук нататък да не става все по-важна, все по-забележима. Няма как тялото  да не става все по-мащабно, п-Рубенсово. И по тази вече естествена причина психиатричните кабинети да не пушат от народ. И колкото мечтите ни стават по-малки, мижави, незабележими, битови, амебни, толкова
депресията ще става все по-голяма...
Това е положението. Би било хубаво подобни изследвания да се правят всяка година, ако трябва всеки месец. Всъщност те нямат нищо общо с психиатрията, психологията, въобще с медицината. Те са универсални, защото през тях можем отново да потърсим себе си. Да махнем гърбиците си. Да излезем от матричното си битие. И отново да започнем да мечтаем за онези неща, за които са измислени мечтите.