"Аз съм българче" е писано в отговор на успехите на армията ни в Първата световна война

На 4 януари т.г. Светла Енчева изразява мнение за демографската и мигрантската криза и загубата на идентичност, което е публикувано от “Свободна Европа”. В края на текста редакцията изрично подчертава, че становищата, изказани в рубриката “Мнение”, могат да не отразяват нейната позиция.

Какво пише завършилата философия в СУ, бивш анализатор в Центъра за изследване на демокрацията и основателка на сайта “Джендърленд”? Че интеграцията не може да се осъществи без нагласа за приемане на другия. А това е трудно в страна, която приема като чужди дори собствените си етнически малцинства.

За да е възможна интеграцията, много сфери трябва да се променят, включително образователната система. Защото тя е скроена единствено по мярката на етническите българи.

Няма как децата на 100 000 (!!! – б.а.) имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат “Аз съм българче”, без на образователната система да ѝ хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им.”

Веднага се появиха безчетни тълкувания, че

Вазовото стихотворение ще бъде “изхвърлено” от учебните програми,

та се наложи Министерството на образованието и науката и министър-председателят Николай Денков да опровергават. После в огъня се добавиха нови съчки с дрехите на детето, което е на корицата на едноименната книжка, издадена от издателство “Хермес” през 2002 г. и няколкократно допечатана до 2023 г. Вече четвърта седмица не стихват ожесточените и гневни коментари и тълкувания за това кой, какво, как и кога казал, кога е нарисувана корицата, що така е облечено детето и още, и още.

А всъщност Дядо Вазов съвсем не се е интересувал от това, как ще се интегрират българските турци, арменци, евреи, власи и цигани, когато пише стихотворението си. Циганите са по нашите земи от XI-XII в., малцина арменци са още отпреди основаването на българската държава, но най-масово е тяхното преселение през XVII в. И евреите, както и власите, са тук от древността, по-масови преселванията им стават в края на Втората българска държава, като в столицата Търново тогава дори има еврейска махала. За турците е ясно. Факт е, че за български царици сме имали еврейка - Сара на Иван Александър, и арменка по майка - Теодора, съпруга на Теодор Светослав и после на Михаил III Шишман, влахинка - пак Теодора, първата съпруга на Иван Александър. В Учредителното събрание в Търново от 250 депутати 18 са турци и двама евреи.

За пръв път

стихотворението “Аз съм българче” се появява в сп. “Българче – списание за възпитание и поука за нашите деца”

в книжка 4 от 1917 г. Оттогава е непрекъснато в буквари, читанки и детски книжки. То обаче не е публикувано в никое от изданията, включително и пълните събрани съчинения на Вазов, издадени през 1921 г. За пръв път е включено в Събрани съчинения в 3 тома през 1955 г. След година влиза и в учебните програми. Мнозина от по-проникновените изследователи на Вазовото творчество приемат, че то е написано като отговор на успешните по това време действия на българската армия в Първата световна война и лелеяната мечта за присъединяване на Македония. Приблизително по същото време в стихосбирката си “Нови екове” Вазов включва и стихотворението “На руските воини”. То е публикувано за пръв път във в. “Мир” на 11 ноември 1916 г. с уточнението “написано при първото появяване на русите в Добруджа като съюзници на румъните”, 7 септември 1916 г. И двете стихотворения днес са обект на ожесточени филипики и партийни пристрастия. А Вазов едва ли е предполагал какво ще се случва с тях.

Твърде често литературните му опоненти са го вкарвали в скандали, без да подбират нападките срещу него, но от позицията на изминалото време трябва да се отчете, че и те са останали като значими писатели в родната литература. Причината е, че не могат да се примирят с всенародната популярност на Вазов. А литературните отричания и обвиненията, че е “нищожен поет”, той не само не отминава с мълчание, а отговаря подобаващо.

Първият му сериозен опонент е Захари Стоянов. През 1883 г., когато Вазов е написал “Немили-недраги” и “Хъшове”, той прави анализ на цялото му дотогавашно творчество и пише: “Той ходи, кукурига, прави ревизии и прегледи, но гагата му все по боклуците и кьошетата се рови”. На следващата, по повод на спомените му “Неотдавна”, обвинява: “Лъже поетът Вазов”, който през 1876 г. щеше да пукне от страх на Пловдивската улица, а днес е станал комитаджия и прави съзаклятие против султана.” Тук има предвид призивите на Вазов за Съединението, без самият Захари да подозира, че точно той пък ще е един от двигателите му.

Вазов е отговорил един път със стихотворението “Към една кал”, посветено на летописеца на българските въстания. През 1885 г. именно заради Съединението Захари Стоянов търси подкрепа от Ахмет ага Тъмръшлията, бастисал Батак през 1876 г.

Това е сгоден случай Вазов да си отмъсти подобаващо и във в. “Народен глас” той пише по повод на Захариевото “побратимяване”, че българинът трябва да знае, че у нас “се въдят такиви без образ български и без съвест человечески животни, каквито са д-р Странски и Захари Стоянов”.

През 1887 г. Захари отново минава в настъпление. То е по повод на стихосбирката на Вазов “Сливница”, като го обвинява, че не посветил нито едно стихотворение на княз Батенберг: “Музата му ли щеше да се поквари, ако той я пуснеше около носителя на българската корона?”

Случайността ги среща край водопада в Костенец, където на Вазов е предоставена вила. В пътните си бележки “Костенец” той пише:

“Ние се разговорихме твърде любезно,

както подобава на добри “еснафи”,

и пак така се разпростихме. Уви, за вечно, защото не след много дни пристигна известие за смъртта му. Бог да го прости.” Срещата е през лятото на 1889 г.

По време на ожесточените нападки между двамата на страната на Захари Стоянов се включва и Петко Славейков. И той е недоволен, че въпреки огромната му просветителска и писателска дейност всенародно признание получава Вазов. Пак през 1884 г. той е обвинен от в. “Търновска конституция”, че се е “продал” на либерала Драган Цанков. Вазов отговаря в същия вестник: “Колкото и да не ме зачитате и презирате, нещо, което лесно си обяснявам, аз имам честта да ви кажа, че имам гордата амбиция да живея и умра като честен человек. Вие не искате да допуснете това и ме каляте. Искате да доуморите един человек отровен от горести, злоба и отчаяние.” И призовава вестника да обяви, че публикуваното за него е “безсъвестна клевета”. Отговорът е на Петко Славейков: “Вие сте свободен, господине, и можете да се морите и доуморявате от каквито щете и когато щете, без да задявате други лица, които малко искат да се месят в вашето разположение с живота си.” Завършва с покана за дуел: “Защо да ви се причинява и друга неприятност с отлагане. Немам на ума си да ви убивам, но ако вий по амбиция искате да мъстите, хвърляйте ръкавицата и аз няма да се откажа да я приема.”

Дуелът така и не се състоял

Неприязънта на бащата към Вазов се пренася и на сина Пенчо. За поемата му “Грамада” пише, че тя била “последният проблясък на един угасующий талант”. За образите в “Под игото” пък определя, че те издавали “некъдърността му да композира”.

За поезията му се произнася: “Поетите, особено лошите поети, страдат от невинната психическа болест, известна под името самозаблуда. Съзнанието на г. Вазова, че той е написал няколко хубави лирични песни, го е довело по един или друг път до самозаблуда, че той е най-добрият български поет.”

Вазов от литературната си висота отвръща: “Опитваше се да внуши на обществото, че аз не съм никакъв поет и му се ревнеше да бъде пръв поет.”

Завистта на Пенчо Славейков е предизвикана не само от първото всенародно честване на Вазов през 1895 г. по повод 25-годишната му творческа дейност, а и от политическото признание на Вазов. За честването поздравителен адрес му изпраща княз Фердинанд и го удостоява с ордена “Св. Александър”. Същата година е в състава на делегацията, водена от митрополит Климент, която подновява скъсаните преди десет години дипломатически отношения с Русия и се среща с император Николай II, народен представител е, а след 1897 г. ще е министър на народното просвещение в кабинета на Константин Стоилов.

Тона, зададен от младия Славейков, подхваща и д-р К. Кръстев. В продължение на две десетилетия той напълно отрича Вазов. Историята обаче често си прави шеги със своята повторяемост.

По повод на предстоящото включване на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз руският писател Леонид Андреев публикува през 1914 г. във в. “Утро России” статията “Търгуващите в храма”, в която напада “неблагодарния български народ”.

Тази статия предизвиква гнева на българските писатели

Д-р К. Кръстев, Боян Пенев, Стилиян Чилингиров, Димитър Мишев и Кирил Христов публикуват остър отговор, в който питат като писател от каква величина се смята руснакът, та си позволява да хули цял един народ. След необходимите уточнения се решава, че отговорът трябва да е един и да е подписан не от много български писатели, а само от един и той да е Иван Вазов като духовен представител на целия народ. Чилингиров и Кръстев тръгват към дома му и по пътя Кръстев обяснява, че отношенията им нямат значение, защото ставало дума за България. Остава да чака отвън, а в къщата влиза само Чилингиров.Той обяснява, че писмото ще бъде поднесено в руската легация от група, в която ще има едно неприятно за Вазов лице. Когато разбира, че това е д-р Кръстев, той сърдито казва: “Знаете ли каква голяма жертва се мъчите да изтръгнете от мене? Един човек, който ми е вгорчавал всички дни в живота, който е пълнил с кошмари нощите ми... който ми е пречил да работя за същата тая България, в името на която искате тая жертва”, но се съгласява да подпише. Чилингиров излиза да вземе писмото, а след малко на вратата се появява и Вазов и вижда Кръстев. Той обаче пръв излиза от неловката ситуация: “Делото има нужде не от много хора, а само от един, който струва за цял народ. Пък този един може да бъде само Вазов и никой друг.” Вазов грабва писмото - не му се слушат още празни хвалебствия, подписва го в кабинета си и го връща, но враждата между двамата е останала в миналото.

През 1920 година е организирано второто всенародно честване на Иван Вазов

Тогава за пръв път са издадени негови пълни събрани съчинения в 21 тома. Министерството на народното просвещение прави еднократно дарение на писателя в размер на 100 000 лева. В поздравлението към него цар Борис го обявява за “народен поет”, какъвто всъщност той отдавна е станал. Отговорът на Вазов: “Трогнат, аз приех привети не само от всички кътове на България, но и от всички съсловия и политически и литературни среди, щастливо обединени духом през празника ми.”

Отричан ли е Вазов след 1944 г.?

Иван Вазов досега е издаван общо в милионни тиражи. Негови произведения са публикувани и в първите години след 1944-а.

През 1945 г. е издадена книгата на Александър Ликов "Иван Вазов като социален поет" от Дирекция на народната култура. "Немили-недраги" от издателство "Хемус" и "Епопея на забравените", преиздадена през 1947 г.

През 1946 г. "Партиздат" отпечатва "Идеен и социологически разбор на "Записките" на Захарий Стоянов и "Под игото" на Иван Вазов". Пак тогава на руски е издадена и "Социальные корни (корени – б.а.) творчества Вазова...", основно с речите от тържественото събрание, посветено на 25-годишнината от смъртта му, в която е наречен велик национален поет. Пак в тая година, освен "Епопея на забравените", са издадени избрани негови пътеписи, поемата му "Грамада", пиесата му "Към пропаст",

Издаването на 7 тома с негови събрани съчинения започва през 1947 година и през 1950-а излиза последният в издателство "Хемус". Съставител е осъденият от т.нар. Народен съд Михаил Арнаудов, току-що излязъл от затвора, лишен от всички научни титли и звания и с конфискуван дом и имущество. Военното издателство пак през 1947 г. издава "Разкази и стихотворения". Нариздат отпечатва писмата му до Евгения Марс, В тая година е издадена и "Чичовци".

На руските воини

О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени тука?

Желали би вас възхитени

да срещнем со сълзи и с китки...

Но идете вий настървени,

на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем

и тоз път сърдечно, горещо.

Но взорът ви свети зловещо...

Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях

за подвиг велик и чудесен,

високо ви ликът поставях

във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко-

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия

обича ви още народа);

но любим и свойта свобода,

стократно по любим я ния.

За тоз кумир ние се бием

и с чужд, и със близък упорно

и няма ний врат да превием

пред някакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!

О, как би желал, братя клети,

свобода и вам и за нея

кат нас да живейте и мрете?