На солдата с автомата в София, когото софиянци галено наричат МОЧА, са му се спукали вените на краката. Така прочетох. И имало опасност да вземе неочаквано да падне. Вярно е, че той много дълго изкара там горе - близо 69 години. Без да подвие крак, заплашително размахваше над главите ни пушкалото си. Надживя дори държавата на която служеше. Съветският съюз се спомина преди 32 години на 69 годишна възраст. Съвпадение. "Славната му армия" не можа да го спаси. И една от причините да стане така е, че вместо да го вардят, войниците му стърчаха по паметници или се мотаха по Афганистан. Както и да е. Дойде свободата и за софийския окупатор. Дойде време и той глава, ръце и морни от висене нозе на земята да положи. Редно е да си почине. Защото и войникът е човек. И той иска почивка. Аз приветствам това хуманно отношение, независимо че е вражески солдат и за лошо е дошъл в моята родина. Но няма нужда повече да се мори. Държавата му я няма. Тя изкара колкото него – 69 години. Армията на която служеше също я няма. Службата му свърши. Време е за вечен покой. И няма смисъл да виси отново в музей. Не е бог. Не е Аполон.

Но ще попитате: а народът около него? Народът, който радостно го посреща? Народът просто трябва да си намери пътя към дома. Към родния дом, към Родината. Стига се е кланял този народ на съветските окупатори. Тях вече ги няма. Време е народът ни да се погрижи за своята държава и армия.

И един практичен съвет към демонтажниците. Когато полагате на земята или под нея съветския солдат, гледайте да не се килне на обратната страна кепето му. Да се килне така неправилно на кратуната, както това се е получило и не е по устав, с пловдивския Альоша. Този навлек от далечния Алтайски край, монтиран на Бунарджика, е накривил кепето си към лявото ухо. Явно е бил подпийнал.

Всъщност, наскоро се навършиха 9 години, откакто на 91 годишна възраст почина Алексей Скурлатов – първообраз, т.е. модел на скулптурата на тепето Бунарджик в Пловдив. Знам, че подобни альошки има издигнати и на други места в България. Затова и ще припомня втората Божия заповед: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата, под земята; не им се кланяй и не им служи" (Изх. 20:4-6). Да се издигне паметник на починал човек е разбираемо. Но да се издигне паметник на живия до 2014 г. бай Альоша си е направо кощунство.

Альоша Скурлатов е роден през март 1922 г. в селцето Налобиха в Алтайска губерния в Сибир. В България се появява в състава на окупационната съветска армия през септември 1944 г. Историята мълчи какви ги е вършил със своите другари по оръжие у нас. Знае се само, че е работил по изграждането на телефонната линия между София и Пловдив. Знае се също така, че това е кървавата есен на България, когато комунистите избиват без съд и присъда десетки хиляди българи. Съветски альошки извършват серия от престъпления срещу мирното българско население: изнасилват жени, пребиват деца, грабят имущество, убиват. Дали конкретно бай Альоша е мърсувал, историята мълчи. Възможно е да е бил само най-обикновен кокошкар. За това дали е задявал местните моми, също няма информация, а и да е било така, това знае единствено неговият български другар Методи Витанов. Но спор няма, че отдавна мястото му е под земята.

Дълги години покойният Христо Марков се опитваше да убеди пловдивските общинари да се направи Музей на злото в града. Самата Пловдивска община е разположена в сградата, в чиито подземия комунистите са измъчвали невинни хора. Никой в нормалния свят не издига паметници на чужда окупаторска армия. Но на комунистите, тези български чужденци, това им е било ежедневие. Всъщност споменатият Витанов е предложил на скулптора Васил Радославов своя снимка с „приятеля си" Алексей Скурлатов. И се появява „Альоша". Монументът е открит през 1957 г. Когато в родната си деревня бай Альоша започва да разправя, че го има на паметник в България, никой не му повярвал. Смятали го за хахо, прекалил с водката, както обикновено. Едва през 1982 г. истината е доказана. Тогава сравняват гранитната физиономия на Бунарджика с младежката физиономия на бай Альоша. Разбира се, има и теза, че това е „обобщен художествен образ". Но като знаем, че в този период доминира социалистическият реализъм в изкуството, няма начин на Бунарджика да не пъчи перки бай Альоша Скурлатов. Единственото отклонение от соцреализма е, че кепето му е килнато на неправилната страна. И ако рече да отдаде чест трябва да козирува на гола кратуна. Не е по устав. Това знае дори и президентът Радев.

На пиедестала четем надпис: "Слава на непобедимата съветска армия освободителка". Лъжа. Не е непобедима. Тя бая бой е отнесла и милиони жертви е дала във Втората световна война, която СССР в съюз с Германия подпалва през есента на 1939 г. А афганските муджахидини направо я прогониха като крастово магаре. Защото, ако съветската армия е освободителка, то тогава ние, българите, от кого се освободихме през 1990 година? Защо приехме нова конституция. Защо през 2000 г. приехме закон, в който властта издигнала паметници на съветската армия в София, Пловдив, Варна, Русе и много други градове, е определена като "престъпен режим". А управляващата тогава комунистическа партия е наречена в същия закон "престъпна организация". Това са били нашите хамасовци по онова време. Няма как да приемем нито техните престъпления, нито техните паметници. От кого се освободиха всички източноевропейски народи през 1989-1990 г.? Истината е, че альошките бяха прогонени от Германия, Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Румъния, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Молдова, Грузия. Гони се окупатор, а не освободител. Съветският съюз се разпадна и изчезна като държава. А с него изчезна и „славната съветска армия". Така че надписът под бай Альоша Алтайски в Пловдив е менте.

През 1962 г. композиторът Едуард Колмановски, заедно с поета Константин Ваншенкин, създават песен за бай Альоша – „Стои над планината Альоша, в България руски войник". Но защо в България ще стои „руски войник"? Ясно защо. Защото е окупатор, защото сме били окупирана държава. Ако бяхме свободна държава, как така ще стои на Бунарджика чужд войник. Българските герои ли се свършиха, та опряхме до бай Альоша от Алтайския сибирски край? Окупирани сме били, затова и до самия край на окупацията на България, т.е. до 1990 г., това бе и официалният химн на окупирания Пловдив.

И нещо любопитно.

На 13 ноември 2007 г. председателката на Агенцията по туризъм Анелия Крушкова от партията "Национално движение Симеон Втори" бие път на държавна сметка чак до Сибир, за да покани бай Альоша да гостува в България. Обяснява тази си разходка с необходимостта той да посети България и да си види паметника. Твърди, че така щял да се раздвижи туристическият бизнес между нас и руснаците от този далечен сибирски край. Но стареца Алексей вече не е бил в състояние да понесе дълго пътуване. Затова в България тогава се появи неговата щерка. Тя отиде до Пловдив и видя паметника на своя баща.

Време е бай Альоша да слезе от хълма. И нека пловдивчани да решат дали на ситен чакъл ще го натрошат и погребат, или в Музея на злото ще го положат. Защото той отдавна за друго не става.

От Фейсбук.