Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Иво Сиромахов
Иво Сиромахов

Разпределил съм ги по възрастови групи. Започвам с първите – книги, които са ми били любими, преди да навърша 10 години:

1. Шарл Перо - Приказки

Най-добрият старт на пътешествието в света на книгите несъмнено са Червената Шапчица и Котаракът в чизми. Подберете издание с красиви илюстрации. Децата възприемат книжките с всичките си сетива.

2. Братя Грим - Приказки

Двамата братя са написали красиви и страховити истории. Емоциите са гарантирани.

3. Алекзандър Милн - Мечо Пух

Хубаво е да знаеш, че някъде там има една гора, в която живеят Мечо Пух, Прасчо, Бухала, Йори и Зайо. В тази компания нито едно дете не може да се чувства самотно.

4. Вацлав Чтвъртек - Румцайс

Румцайс е първият горски дисидент в соц-литературата. А главата, в която Румцайс подарява слънчево пръстенче на Манка, според мен е най-красивата любовната сцена в световната проза. Няма как да усетиш Робин Худ и Айвънхоу, ако не си сричал първите си думички точно над “Румцайс”.

5. Валери Петров - Пет приказки

Да си роден в една и съща страна с гений като Валери Петров е огромна чест. Не успях да се запозная лично с него, и това ще остане моята най-голяма несбъдната мечта. Но приказките му винаги ще живеят в сърцето ми.

6. Астрид Линдгрен - Пипи Дългото чорапче

Всяко дете би искало да живее във Вила Вилекула с господин Нилсон и да може да вдигне кон с една ръка. Пипи е извън всякакви клишета, а свободата ѝ е заразителна .

7. Астрид Линдгрен - Карлсон, който живее на покрива

Този “прилично дебел мъж в разцвета на силите си” с перка на гърба и добро сърце, ми подари радостта от хумора в литературата. В учебната програма го няма, защото мозъците от министерството на образованието не могат да се сетят какво е искал да каже авторът с тоя политически некоректен персонаж, който оспорва всички авторитети.

8. Памела Травърз - Мери Попинс

С детегледачка като Мери никога не е скучно. С нея всеки ден е приключение.

9. Ханс Кристиан Андерсен - Приказки

Кой не се е чувствал поне веднъж в живота си грозно патенце? И кой не е бил вдъхновен от добротата и състраданието на Андерсен?

10. Антоан Екзюпери - Малкият принц

Книга за най-горчивата загуба – загубата на светлите територии на невинността. Книга за неразбираемия свят на възрастните, който неумолимо се стоварва върху всеки малък принц.

Продължавам със следващата десетка - книги за хора, които са на възраст между 10 и 20 години:

1. Джоан Роулинг – Хари Потър

Книга, която открих благодарение на синовете си. Видях как са запленени от историята на момчето-магьосник и с какъв трепет чакат следващите му приключения. Успехът на тази поредица не е случаен. Джоан Роулинг успя да създаде един вълшебен свят, в който отведе милиони деца. Мога само да ѝ се поклоня.

2. Луис Карол – Алиса в страната на чудесата

За Карол разправят, че бил педофил, но аз подозирам, че тези грозни слухове са пуснати от негови провалени конкуренти-графомани. За мен по-важното е, че Карол е създал изключителни образи като Хъмпти- Дъмпти, който решава какво трябва да означават думите, и като Чеширския котарак, който изчезва и само усмивката му остава да виси във въздуха.

3. Хенри Райдър Хагард – Рудниците на цар Соломон

Върхът на приключенските романи. Историята е вцепеняваща – канибали, едноок крал, тристагодишна вещица и трима джентълмени, които вървят от една смъртна опасност към следващата гладко избръснати и леко ухаещи на скоч.

4. Робърт Луис Стивънсън – Островът на съкровищата

Мрачна история с дъх на ром и много кръв. Слепия Пю, капитан Смолет, доктор Лийвзи, кормчията Изреъл Хендз и разбира се Лонг Джон Силвър просто къртят мачти. След нея “Карибските пирати” с Джони Деп ми изглеждаха просто като бледо упражнение по темата.

5. Джон Роналд Руал Толкин – Хобит

Билбо определено е по-симпатичният Бегинс от Фродо, а и от всички останали хобити. А романът според мен е много по-добър от „Властелина на пръстените” по две причини: Първо – защото е доста по-къс и второ – защото е доста по-къс. Чете се бързо, а и не ти тежи в сака, ако го вземеш на пътуване.

6. Марк Твен – Автобиография

За Марк Твен мога да говоря с часове. Изключителен автор, оказал огромно влияние върху мисленето ми. От автобиографията ще цитирам само един от любимите ми пасажи:

„Винаги са ми казвали, че съм бил болнаво и хилаво дете и през първите седем години от живота ми са ме крепили главно с лекарства. Когато майка ми караше осемдесет и осмата си година, веднъж ѝ подметнах:

— По онова време сигурно непрекъснато си се тревожила за мен.

— Да, непрекъснато.

— Страхуваше се, че няма да оцелея ли?

След известно мълчание — очевидно за да премисли — тя отвърна:

— Не, страхувах се, че ще оцелееш“

Велик!

7. Джеръм Дейвид Селинджър – Спасителят в ръжта

Като тийнейджър, (или както му викахме по онова време “юноша”), започнах да усещам необосновани пориви за бунт срещу статуквото. “Спасителят в ръжта” е точното четиво за такъв период от съзряването.

8. Алеко Константинов – Бай Ганьо

Най-смешната и най-страшна българска книга. В края на XIX век Бай Ганьо е прост депутат. Днес, 130 години по-късно, Бай Ганьо вече е министър-председател. Какво зловещо пророчество!

Добре е човек да прочете тази книга, докато е млад, за да му е ясно сред какви хора му предстои да живее.

9. Уди Алън - Ако импресионистите бяха зъболекари

Когато не снима филми, Уди Алън пише разкази и разказите му са също толкова гениални, колкото филмите му. Чуйте само това: „Когато родителите ми разбраха, че съм отвлечен, те веднага предприеха решителни действия: дадоха стаята ми под наем“

10. Марин Крусев – Ясна мъгла

Марин Крусев е най-талантливият български хуморист за последните сто години. Чел съм „Ясна мъгла“ безброй пъти и всеки път съм се смял с глас. Г-н Крусев е геният на пародията и заслужава много повече слава, отколкото са му отредили завистливите му колеги.

Ето и следващата десетка от книги, с които се срещнах в тегавия период между двайстата и трийстата си година. Книги, които ми помагаха да бягам от действителността:

1. Артър Конан Дойл - Шерлок Холмс

Шотландците са дали на света много велики автори и един от тях е бащата на Шерлок Холмс - сър Артър Игнейшъс Конан Дойл. Ексцентричният детектив и неговият асистент - доктор Уотсън са толкова популярни, че са влезли във фолклора и са станали герои на стотици вицове. Вероятно ще бъдете изненадани, че никъде в романите няма да откриете репликата "Елементарно, Уотсън!". Всъщност тя се е появила доста по-късно, в една от филмовите версии.

2. Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Учили сме го в училище, но усетих мощта на гения му чак когато навърших 25. Овчарят Джендо от село Медвен е единственият, който е успял правдиво, вълнуващо и иронично да разкаже българската душа. Да не говорим че има и огромен исторически принос. Ако не беше Захари Стоянов, сега щяхме да знаем за Априлското въстание толкова, колкото знаем и за хан Кормисош.

3. Уилям Голдинг - Повелителят на мухите

Мрачна и отчайваща книга за Злото. Което, уви, е неизменна част от човешката природа. И е заложено дори в децата.

4. Клифърд Саймък - Резерватът на таласъмите

Като човек, имал привилегията да израсне с автори като Клифърд Саймък, Рей Бредбъри и Айзък Азимов, мога да си позволя да гледам високомерно на сегашната фентъзи-вълна в литературата. Да, големите майстори на фентъзито са мъртви. Но книгите им никога няма да напуснат библиотеката ми. “Резерватът…” на Саймък е приключение, в което буйстват троли, таласъми, саблезъби и духът на самия Шекспир.

5. Чък Паланюк - Боен клуб

Много мъжкарски роман. Някакви хора се събират в свободното си време, за да се бият до смърт. Тревожните изречения на Паланюк ме увлякоха и изобщо не можах да се усетя, че авторът ме пързаля и че всъщност двамата главни герои са един и същ човек. Майсторска работа.

6. Куентин Тарантино- Родени убийци

Тарантино е мъж, който не храни никакви романтични илюзии спрямо човешкия род. Неговите герои са водени по-скоро от атавистични страсти, отколкото от възвишени идеали. И затова са истински. Историята на Мики и Мелъри Нокс, които прекосяват Америка, стъпвайки върху телата на 48 трупа, е роман, който винаги препрочитам в моменти, когато ме обземе безпричинна филантропия.

7. Кърт Вонегът - Котешка люлка

Това, което ме смущава у Вонегът е, че през живота си е изхабил доста енергия в защитаването на съмнителни социалистически идеи и едностранчива публицистика в стил вестник „Дума”. Но романите му са яки. “Котешка люлка” е най-доброто му според мен.

8. Стивън Кинг - Мизъри

Докато я четеш, ти иде да си прережеш вените, но всъщност това е любовен роман. Роман за зловещата сила на любовта към литературата. Може да си много добър в това, което правиш, но никога не знаеш зад кой ъгъл те дебне откачена фенка с моторна резачка, предназначена за краката ти.

9. Уилям Шекспир - Събрани съчинения

Шекспир ме увлече до такава степен, че в едно дъждовно лято на 90-те седнах във втора читалня на Народната библиотека и изчетох всичко, което е написал. А преводите на Валери Петров са толкова съвършени, че понякога са по-силни от оригинала.

10. Ярослав Хашек - Приключенията на добрия войник Швейк

Трябва да имаш наистина здрави топки, за да се ебаваш с толкова сериозна тема, каквато е войната. Успешните примери в световната литература са два – “Параграф 22” и “Швейк”. В моето сърце обаче палмата я държи господин Хашек – първо защото е чех и с усмивка носи славянската си обреченост и второ, защото е много по-смешен.

След трийстата година някак си проумях, че е тъпо да се вземам насериозно и започнах да гледам с ирония на всичко. Вероятно това е причината следващата десетка да е от предимно иронични книги. Е, има и няколко трогателни:

1. Хектор Хю Мънро-Саки - Хрътките на съдбата

Саки е от онези джентълмени в английската литература, които биха иронизирали и умиращата си майка, ако от това ще стане добър разказ. За този човек няма нищо свято и затова разказите му са най-смешното нещо, написано през 20-ти век.

2. Виктор Пелевин, „Generation “П”

Налудничавата история на безработния филолог Вавилен Татарски, нает да адаптира американски реклами за руския потребител, е наистина много смешна. Виктор Пелевин е ерудиран, забавен и изненадващ автор. А Кучето Хуй е най-свежият митологичен образ, който съм срещал в съвременната литература.

3. Джоузеф Хелър - Параграф 22

Хелър е майстор на абсурда, а може ли да има по-голям абсурд от войната? Много смешна книга. Да речем това:

"След края на просветното събрание Клевинджър и ефрейторът с подривни намерения направиха грешката да попитат дали има въпроси. Въпросите се оказаха многобройни и на висота:

— Кой е Испания?

— Защо е Хитлер?

— Кога е прав?

— Къде беше онзи приведен и побелял старец, когото наричах татко, когато въртележката се повреди?"

4. Милорад Павич - Хазарски речник

Когато за пръв път четох тази книга, отначало си помислих, че авторът нещо будалка читателите – хем роман, хем речник, хем хроника за един изчезнал народ. Обаче след двайстата страница усетих, че не мога да оставя книгата. Когато я затворих, ме обзе някаква страшна мъка, че е свършила.

5. Ърнест Хемингуей - Зелените хълмове на Африка

Хемингуей винаги ме е респектирал със суровата си проза и с изключителното внимание към детайла. Той успява да превърне живота си в литература и да сложи блестящ финал на личния си роман, налапвайки дулото на пушката.

6. Джеръм Дейвид Селинджър - Девет разказа

Селинджър не е само Холдън Колфийлд. Той е и “Устата ми хубава – очите ми зелени”, и “Идеален ден за лов на рибка-бананка” и “На Есме с обич и омерзение”. Разкази толкова емоционални, и в същото време толкова несантиментални. Каквито може да напише само гений.

7. Фредерик Бегбеде - Windows on the World

В повечето си книги Бегбеде е твърде бъбрив, твърде самовлюбен и твърде досаден. Но Windows on the World е изключение. Това е историята на един баща, който на 11 септември остава затворен с малкия си син в горящото стълбище на една от кулите-близнаци. Забележителен роман!

8. Николай Гогол - Петербургски повести

Много се колебах какво да избера от Гогол. Той няма слаба творба. Всичко е потресаващо живо, истинско, парадоксално и смешно. Все пак се спрях на петербургските повести, защото там са и шинелът на Акакий Акакиевич, и носът на Ковальов, и портретът на Чартков, и записките на лудия Попришчин.

Любимото ми гоголево изречение е от "Женитба": "Живееш, живееш, па ти се отще"

9. Антон Чехов - разкази

Само гений може да каже толкова много с толкова малко думи. Разказите на Чехов са парченца съвършенство.

10. Виктор Пасков - Балада за Георг Хених

Тази малка книжка от стотина страници отсрамва цялата българска проза от последните 50 години. Толкова емоционална, толкова красива, толкова свободна книга… И може би най-честният разказ за отвратителната епоха на комунизма.

Ето и книгите, които ме вълнуваха през петото десетилетие на живота ми. След 40-тата година човек започва да си задава въпроси за смисъла.

Може би заради тая психологическа нагласа сред романите, които четях, започнаха да се появяват и биографични книги. Всъщност това е доста сложен жанр. Много малко от биографичните книги са добре написани. Повечето са самохвални и фалшиви. Но има някои, които за забележителни:

1. Андре Агаси - Открито

Не съм чел по-страстна и по-трогателна автобиография от тази на Агаси. Признавам си, че докато я четях, на няколко пъти очите ми се насълзяваха. Това е книга, която ме промени.

2. Джулиет Макур - Колелото на лъжите

Това е биографията на може би най-великия колоездач на всички времена – Ланс Армстронг. Печели 7 пъти Тур дьо Франс, многократен шампион на Съединените Щати, национален герой. Успява да пребори рака и основава фондация, посветена на болните от рак и помага на стотици хора да се излекуват. Но го хващат с допинг (издава го човек от неговия отбор). Отнемат му всички титли, изхвърлят го от собствената му фондация, докарват го до фалит. И ето го големият въпрос – кое натежава повече на везните на морала – това, че е играл нечестно, или това, че благодарение на успехите си в спорта е помагал на хората да се излекуват от рак? Много тежък въпрос. Откакто прочетох тази книга, не ми излиза от ума.

3. Илия Троянов – Кучешки времена. Революцията менте

Илия Троянов се връща в България в началото на 90-те. Семейството му е емигрирало, когато е бил дете, и сега е първият му сблъсък с родината, в която комунизмът уж си е отишъл. Но се оказва, че не е. „Кучешки времена“ е зловещ репортаж за разрухата, която оставиха каскетите след 45 години диктатура.

4. Михал Вивег Възпитаване на девойки в Чехия

Авторът на тази книга е мъж, поразен от кризата на средната възраст. Романът е почти автобиографичен – пичът е бил учител на някаква ревлива тийнейджърка и от дума на дума я изчуква. Но после нещата се сговняват и тя се самоубива. Абе гадна история, ама истинска. И написана много забавно. Любопитна подробност е, че след като романът излиза, съпругата на Вивег го напуска. Явно нищо не разбира от литература, тъпата кифла.

5. Михаил Булгаков – Майстора и Маргарита

И Булгаков е „излязъл от шинела на Гогол“, по думите на Достоевски. В романа му има дяволи, говорещи котараци, вещици и много съветска действителност. Блестяща сатира на сталинските години, която авторът така и не доживява да види публикувана.

„Водка ли е? — попита тихо Маргарита.

Котаракът подскочи на стола от обида.

— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!“

6. Джеймс Олдридж - Един последен поглед

Олдридж разказва под формата на роман за сложните отношения между Хемингуей и Фицджералд в годините когато вече са световни звезди, публикували са първите си шедьоври, а още не са навършили 30. Съперничеството между двамата, а и славата, която буквално ги смазва раждат жестоки конфликти.

7. Джеймс М. Кейн - Пощальонът звъни винаги два пъти

Класика! Няма как да не сте гледали великия филм с Джак Никълсън и Джесика Ланг. Но, както се казва в такива случаи „книгата е по-добра“.

Такива сравнения, разбира се, са глупави, защото е тъпо да се сравняват различни изкуства. В случая можем да кажем: и книгата, и филмът са шедьоври. Прочетете и другите книги на Джеймс М. Кейн – „Двойна застраховка“, „Милдред Пиърс“, „Серенада“. Много е добър!

8. Владимир Набоков - Лолита

Роман, който задълго ме остави безмълвен. Това е най-любовната книга, която съм чел. Обърнете внимание и на корицата! Виждали ли сте по-добра корица?

9. Гари Каспаров - Животът като партия шах

Гари Каспаров е един от кумирите на моето детство. Няма да забравя какъв кеф ми беше, когато разби неприятният зализан Карпов и спечели световната титла. А сега с интерес следя политическите му изяви и битката му срещу Путин. Доста по-трудна е от шахматните турнири, но той не е свикнал да губи. Дано да спечели и тази!

„Животът като партия шах“ е хем автобиография, хем учебник по стратегическо мислене. Каспаров пренася наученото от шаха върху ситуации от бизнеса, политиката, социалните отношения.

10. Бен Елтън – Известен и мъртъв

Това е един от най-добрите трилъри, които съм чел напоследък. По време на телевизионно реалити-шоу един от участниците е убит, но камерите не са успели да заснемат извършителя. Знае се само, че убиецът е в Къщата. Дали няма да повтори?

Сюжетът е смразяващ, диалогът е жив, чувството за хумор - английско.

50-60

Четенето е като секса. След определена възраст почваш не само да подбираш, но и да повтаряш тия, които са ти харесали.

Така че ето какво ми предстои да препрочитам през следващото десетилетие:

1. Алеко Константинов - Фейлетони

Съвременната българска журналистика е тотал щета, затова възнамерявам през следващите десет години да се информирам за обществените събития от публицистиката на Алеко. Всичко, което е написал, се случва в момента.

2. Джеймс Фин Гарнър – Политически коректни приказки за лека нощ

Няма по-голяма глупост от така наречената "политическа коректност". Според нея когато лицемерно наричаш нещата с някакви други термини, това те прави добър човек. Приказките на Гарнър са жестока гавра с тази простотия.

3. Георги Марков – Задочни репортажи за България

Задочните репортжи са може би най-правдивото свидетелство за мрачните години под властта на каскетите. Словото му е толкова силно, че заради него е платил с живота си.

4. Джеръм Дейвид Селинджър - Непубликувани текстове

Съгласно завещанието на Селинджър, текстовете му могат да бъдат публикувани 10 години след смъртта му, тоест съвсем скоро. Чакам с трепет да разбера какви бисери е крил в чекмеджето си геният.

5. Валери Петров – От иглу до кюнец

Това е една от най-смешните книги, които съм чел. Блестяща ирония към света на графоманите и писачите на безумни басни. Валери Петров е много висока класа и винаги ще го препрочитам с възторг.

6. Питър Бискинд - Волни ездачи, разярени бикове

Бискинд разказва за най-великия период на американското кино: 70-те и 80-те години на 20-ти век. Как са създадени шедьоврите на Копола, Спилбърг, Скорсезе, Лукас, Брайън де Палма? Книгата е истинско удоволствие за всеки, който обича киното.

7. Дейв Егърс - Кръгът

Дейв Егърс твърди, че е написал дистопия, но събитията описани в тази книга вече започват да се случват. "Кръгът" е роман за диктатурата на социалните мрежи - правдив, суров и смразяващ.

8. Харолд Пинтър - Пиеси

Пиесите на сър Харолд са чудесно четиво за човек, прехвърлил петдесетте и осъзнал цялото безсмислие на живота. Предпочитам да ги чета, отколкото да гледам как в театъра върху тези съвършени текстове се напъват някакви патетични актьори.

9. Гай Светоний Транквил - Дванадесетте цезари

Любимият ми исторически труд. Това е една от малкото книги в този жанр, в които авторът не е сервилен към властта, напротив - отнася се изключително иронично към императорите, за които разказва.

10. Самуел Бекет - В очакване на Годо

И тази пиеса предпочитам за четене, отколкото за гледане. В стотина странички са събрани всички важни въпроси на битието. И прозрението, че "Няма нищо по-забавно от нещастието. То е най-комичното нещо на света"