• Младата учителка отказва шанса да се развива в академичните среди в Германия, за да срещне в 106-о ОУ децата от ромската общност
• Тръгнах с розовите очила. И разбрах, че не съм познавала голяма част от света. Искам да бъда полезна, признава Станчева

В първия ден, в който Ирина влиза като учителка в класната стая в 106-о ОУ “Григорий Цамблак” в София, разбира, че до този момент е живяла под стъклен похлупак. Тя е възпитаник на елитната немска гимназия в София. Пътят ѝ я отвежда съвсем естествено към изучаването на философия в Техническия университет в Дрезден, а после неусетно я връща в предизвикателния столичен квартал “Христо Ботев”, където да работи с ученици, които са основно от ромската общност. Тя сама избира да се завърне у нас, като отказва възможност да се развива в академичните среди в Германия.

“Всъщност да се върна в България, бе първоначалният ми план - разказва Ирина пред “24 часа-168 истории”. - Когато завършвах в Дрезден, един от професорите ми, занимаващ се с педагогика на философията, ме покани да остана в университета и да продължа да се развивам в тази насока. Но аз отказах. Исках да уча в чужбина и после да се върна у нас и да правя смислени неща.

Тогава реших да кандидатствам за “Заедно в час” и тяхната програма “Нов път в преподаването”, която подготвяше нови кадри за образователната система. Още с влизането в програмата попаднах в 106-о ОУ. След завършването останах да преподавам там.

Кариерата никога не е била най-важното нещо за мен. По-важно е моят труд да бъде по някакъв начин обществено значим и полезен. Не би ме задоволило това да успея в някаква сфера за сметка на чувството за ангажимент и полезност към общността, това винаги е било водещо за мен.

Германия никога не е била моето място. От много малка съм учила немски и беше много естествено за мен да замина за там, след като завърших и средното си образование с двойна диплома от немската гимназия. Бях много подготвена. Страната се слави с високото си ниво на образование. Моето семейство имаше такава възможност и в крайна сметка реших да уча там.”

Най-щастлива от избора на Станчева е нейната баба, която е бивш педагог и доцент по медицинска статистика в Пловдивския университет.

“Тя много се радваше. Иначе и моите родители винаги са ме подкрепяли в моите решения - конвенционални или неконвенционални, прагматични или по-скоро експериментални. Те също се радваха, че се връщам, още повече че това беше по времето в разгара на пандемията. Бяха доста несигурни времена. И честно казано, това също оказа влияние на моя избор. Последната година от следването ми я прекарах по “Еразъм” в Испания и всъщност оттам се върнах в България и оттук завърших дистанционно университета, като изпратих бакалавърската си работа и направих защитата си онлайн. Така да се каже, обстоятелствата ме улесниха в избирането на посоката.”

Така Ирина, заредена с много ентусиазъм, с първия звънец пристъпва прага на 106-о ОУ “Григорий Цамблак”, за да се изправи пред изпитателните детски очи, готови да я предизвикат по всякакви начини.

“Тръгнах с едни розови очила. Мислех, че моята мотивация, моята възраст и моето излъчване ще бъдат суперопределящи за начина, по който ще ме възприемат децата. Но тези мои представи бързо се изпариха. Беше много трудно. Изключителна борба.

Повечето дечица идват от семейства, които са с много малки възможности. Академично нямат възможност да им оказват подкрепа. Изобщо не може да става и дума за допълнителни учебни материали или курсове. Дори в някои семейства образованието не е ценност. Нивото им не е много високо и те съзнателно или несъзнателно го знаят, което от своя страна води до още по-големи проблеми. Това прераства в агресивно поведение или отказ да учат, защото не искат да се изправят срещу това да не могат и срещу трудностите. Най-различни защитни механизми. И всъщност това е шокиращо за човек като мен, който винаги е бил в суперамбициозна среда и изключително подкрепян. Буквално се чувствах като цвете, отгледано в саксия, сякаш не съм познавала по-голямата част от света. Има толкова деца, които израстват без особена подкрепа.”

Отначало за учениците е важно да провокират и действат докрай Станчева.

“След две години мога да кажа, че са ме приели повечето деца. Но това бе много дълъг процес. Мисля, че тайната на добрия учител е в баланса между строгостта и приятелството. Аз съм по-скоро от приятелския тип, но това не работи за всички деца. Със сигурност те знаят кога един учител ги уважава и кога го е грижа за тях. Това си личи. Те го чувстват чисто интуитивно.

Знак на признателност е, когато едно дете дойде при теб за личен въпрос или съвет. Тогава знаеш, че наистина си важен за него.

Друг е въпросът, че повечето дечица са от ромски произход и са сегрегирани от другите деца, а помежду си са сравнително хомогенни. За тях учителят не просто е чужд спрямо стандартното разделение по принцин - учителят винаги е враг, който те кара да правиш някакви неща, но го има и етническия елемент на различието. Трудно е, защото няма реална интеграция с други деца.

Затова се опитвам чрез допълнителни дейности да им осигуря възможности за социализация. Нещо, което се опитвам да популяризирам например е една практика, която организирах миналата година заедно с моя колежка. Срещнахме ученици от немската гимназия, където също преподавам, с децата от 106-о. Направихме много хубави творчески работилници заедно. После се срещнахме и с ученици от американския колеж, а след това те направиха благотворителен базар, с който ни дариха някакви средства. За мен срещите между деца от двата края на социално-иконамическия спектър са изключително важни не само заради социализацията на децата от малцинствата, а и заради социалния ангажимент на по-големите от привилигированите среди. Защото и те са много капсулирани и нямат представа защо “другите”, които нямат възможности, могат да имат по-ниски резултати или по-провокативно поведение заради средата, в която израстват.

В 106-о Станчева преподава от подготвителен до 7-и клас, тази година до 5-и. В същото време тя е учителка и в Немската гимназия, където работи с ученици от 8-и до 11-и клас. Децата знаят, че нейната врата винаги е отворена за тях и могат да говорят с нея свободно за всичко, което ги вълнува.

“Неведнъж се е случвало да обсъждаме техни проблеми и да търсим решения. Повечето от нашите деца в 106-о са с много багаж. Заради това е неадекватно да очакваме от тях същото ниво на ангажираност в училище, сякаш техният личен живот не съществува. Никое дете не заслужава тежка съдба, а много от тях имат такава.

Има деца с потенциал, които служат за пример. Стараем се да инвестираме в тях. Те са по 1-2 дечица в клас. Овластяваме ги понякога да са помощник-учители, да вършат допълнителна работа, да се явяват на състезания, да са главни действащи лица в училищните изяви.

За мен е много важно да се използват дигитални технологии, защото не просто са привлекателни за децата, но и защото развиват дигиталните им умения. Много от тях нямат собствени устройства. А когато получат такива, хигиената им на използване е потресаваща. Те потъват в тези телефони. Здравословен баланс търсим с тях. Алтернативи на използване, които са по-градивни.

Друг метод, който използвам, е ученето чрез игра за по-малките, чрез преживявания и симулации на реални събития. Колкото по-близко е едно знание до реалния живот, толкова по-голяма е възможността да остане с децата за дълго време. Моята класна стая е пълна с всякакви игри и пособия, с които да разнообразя преподаването. Почти не използвам учебници.”

От своя страна децата също учат на много Ирина, която като дете мечтае да стане балерина, но после забравя за това.

“Те са невероятни учители. Учат ме на изключително търпение и разбиране. На приемане, толерантност. Аз трябва да бъда ролеви модел за тях и винаги да внимавам какво правя. Това е много важно.”

Станчева не е сигурна, че вижда себе си в преподавателската професия и след десет години, но и не се зарича, че не е възможно.

“Не вярвам някога да спре да ме интересува образованието, но и не вярвам да остана учител за цял живот. Имам хиляди интереси. Бих искала да имам някаква неправителствана организация, свързана с младите жени и тяхното развитие. Винаги съм се стремила да обръщам внимание на това, което ми носи удоволствие и ме кара да се чувствам полезна и удовлетворена.”