Преводачите на есента "Остава" станаха на двайсет години.
Това, че през цялото време не направиха никакъв компромис с мислите си, че устояха на метеорологията на деня, че не направиха козметични корекции в прозренията си, автоматично ги прави големи артисти.
В музиката им винаги е имало мъдрост, ужасно много символи, ехо от мълчания, препинателност от тъга, сбъдване и несбъдване. И още - философска дистанцираност към календара.
"Остава" винаги са произвеждали сънища, тонове носталгии по романтичния период на човечеството. И винаги спокойно са се разхождали сред карантията на луната и облаците. Това последното ги прави много близки до символистите. И някак естествени техни наследници.
Да запазиш двайсет години сърцето си
и ритмите му, да не се набъркаш в обедното меню на живота, да опазиш акапелното в себе си, днес е повече от изкуство. И може би една от най верните рецензии на творчеството им. Всъщност винаги съм смятал, че така трябва да започват и свършват всички анализи и дебати за музиката им. Въобще, за съществуването им.
Това, че в България има групи като "Остава", е и един от смислите, заради които все още има хора, щастливи тук. Такива, които не са се предали напълно,
не са си взели душите под мишница
и не са тръгнали надалеч по знайни и незнайни места, в търсене на красота, нови сезони, чист въздух.
Всичко това прави групата много важна в артистичния пейзаж тук. Прави я нещо, което надхвърля музикалния формат, концертната зала, клубната сцена, пореден албум и клип. Или казано по друг начин, прави я философска категория.
На последния им концерт нямаше десет хиляди, но се събраха поне три поколения. Но е много важно да се отбележи: хора с ясен вътрешен мир, хора, за които живеенето не е подредено от секретарката в офиса,
не е натикано в блудкавото ежедневие
не е контролирано от повишението на тока, парното или олиото.
Хора, единствено търсещи красота, нови метафори. Хора, които без срам могат да анализират анатомията на дъждовната капка или лилата в зениците на светофара
А това в такива времена е нещо като героизъм, нещо като прекрасна, разточителна патетика на душата. Нещо обаче, което априорно е отхвърлено.
Нещо, което е вкарано в рамка като маргиналност и неадаптивност към времето. Нещо, което рационалното живеене абсолютно забранява, осмива, иронизира.
Да, "Остава" трудно биха напълнили "Арена Армеец" или стадион, но всъщност, произвеждайки тази естетика, това не е им е необходимо. Дори обратното, това би накърнило интимността в творчеството им, би отнело възможността да бъдат тотално искрени в изповедта си, направо би разстреляло смисъла, поради който са създадени.
Те имат точно толкова публика, колкото им е необходима. Точно толкова съмишленици, точно толкова спътници, колкото са им нужни в пътуването им.
А това е прекрасно!
Давам си сметка обаче и колко трудно е оцеляването им през тези двайсет години. Когато произвеждаш красота, когато си преводач на есента, когато си максимално достоверен на сърцето, когато не си особено съобразителен с контекста на деня, много често меценати, спонсори, рекламодатели стоят някак далеч.
Много често липсва усетът, желанието на тези хора да инвестират точно в артисти като "Остава" и подобни на тях.
Пред очите ни изключителни личности просто се отказаха, не можаха да издържат - издъхнаха, захвърлиха китари, ноти, писалки, сънища, и тръгнаха да търсят късмета си в съвсем други светове. Но сякаш
така е навсякъде
из Вселената
и тук не правим изключение.
Хубаво е "Остава" да ги има още десет, двайсет години. Важно е за чистия въздух, за тези, които продължават да броят точките върху калинката, и разбира се, за есента, която винаги е имала необходимост от специален превод.