• Първата съпруга на твореца е била в “Белене”, а той чувства и говори за това нейно преживяване като свое

Гениалният художник Генко Генков е харесвал различни жени, между които и Стоянка Мутафова. Това казва пред “24 часа” кураторът Красимир Илиев, който заедно с колегите си Аделина Филева, Наташа Ноева и асистент-куратора Ана Топалова са отговорни за подобаващото отбелязване на 100 години от рождението на художника с две изложби - "Отвъд видимото" в СГХГ и "Търсене на образа" в галерия "Дечко Узунов". 

“Градските легенди разказват, че след смъртта на нейния съпруг Нейчо Попов Генко е стоял пред балкона на актрисата и е призовавал нейното сърце да откликне на неговото - обяснява изкуствоведът. - Съответно й е подарявал и картини. В семейството е запазена последната от тях, но по определени причини ние дори не можахме да я заснемем, за да я включим в нашата книга за Генко. Получихме отказ.

И така Генко е смятал, че със Стоянка Мутафова са един за друг. Той с неговата ярост, тя с нейния талант да бъде язвителна от сцената жена, джаста-праста, която не търпи нюанси на цветовете. Огън с огън, представяте ли си?! Това е невъзможно, може да се получи само пожар.”

Илиев разяснява, че героите в портретите на художника са предимно жени, а измежду тях много често той рисува майка си.

“Сред най-ранните му рисунки и акварели има два портрета на неговата спяща майка, които са много интересни. Тогава той е рисувал съвършено вярно анатомично, въпреки че все още не е имал никакво художествено образование – коментира кураторът. – Тези портрети показват едно изключително майсторство. Неслучайно неговият съгражданин Димитър Аврамов си спомня, че са го смятали за вундеркинд. После той се освобождава от тези академични умения на вярната и точка рисунка.

Първият портрет на Гертруда, негова приятелка тогава, който ние сме изложили, показва много необичаен поглед към отсрещния човек. Той я е нарисувал без очи. Като че ли е сляпа. Това може да се тълкува по различни начини. Все пак тя е германка и живее в среда почти без да знае български език. Генко има изострено чувство към това да показва неща и да скрива други. В последния портрет на неговата майка, който рисува година преди смъртта си, виждаме пък една много свирепа жена, брутално властна. Нещо, което е завоалирано в предишните нейни портрети.”

Отношението на твореца към жените е прямо. Така, когато рисува своята любовница Мика Йотова, той разкрива цялата ярост на техните отношения.

“Имаме два такива портрета, които по различен начин изобразяват драмата помежду им и това, че са били по ръба на скандала. Страшна, яростна експресия – казва Илиев. – Тогава той вече е женен за Гертруда и прескача ту вкъщи при нея, ту живее с Мика. Това нервно живеене му помага да бъде себе си, да бъде човек, който не се съобразява с никакви чужди норми. После, когато той най-накрая намира пристан в обятията на Венета, последната му съпруга, вече е доста по-опитомен, укротен, не така буен. Което, от една страна, е добре за неговото здраве, а от друга – зле за неговото творчество. Той се чувства като риба във вода в средата на конфликта.”

Според Илиев художникът се препокрива със средновековната фигура на юродивия – човека, който не може да скрие истината, която според него е, макар това да го застрашава.

“Това е особено състояние на духа, което изключително малко хора притежават, което характеризира Генко като художник. Той не рисува това, което вижда, той рисува това, което смята, че е в структурата на видимото, отвъд видимото и над видимото. Това, което обикновено очите не виждат. И затова той говори това, което другите хора обикновено не говорят.”

Самият Генко казва във филма на режисьорката Боряна Пунчева: “Ако не се правех на идиот, щяха да ме убият в “Белене”.”

В същото време Красимир Илиев заедно с Борислав Скочев, автор на книгата “Концлагерът “Белене” 1949-1987”, полагат големи усилия, за да намерят документи за това дали художникът е бил там. Липсват заповеди за негово постъпване в концлагера.

“Не можахме да намерим доказателства. Истината е, че неговата жена Гертруда е била в Белене. Той сякаш преживява нейния опит като свой. В един момент стигнах до извода, че Генко казва истината и макар че физически не е бил в Белене, неговата любима е била, а той преживява нещата на другия човек все едно самият е преминал през тях.”

В ранните си работи (и в някои по-късни) Генков се подписва и много държи на името на баща си.

“Разбира се, това, че неговите родители са приели една идеология, която е съвършено чужда на самия него, защото той вижда ясно и прозира нейните глинени устои, го вбесява – обяснява Илиев. – Разкъсван е между любовта към семейството си и това, че вижда лъжата, в която неговите родители са участници – изкривяването на това, което той вижда като истина. Това е един от неговите драматични конфликти, които всъщност са в основата на неговата ярост, употреба на контрастни цветове, на червеното. Може да смятаме, че тези обстоятелства до голяма степен допринасят за неговата живопис такава, каквато е. Иначе той щеше да е един лиричен, нежен художник, каквито пейзажи виждаме в ранното му творчество. Бяхме изложили един натюрморт в едно нежно синьо-лилаво, неаполитанско жълто – лирична картина, към която той се е доближил, погледнал я е и е започнал да я надрасква с нож. И тази красота е станала още по-красива.”

Неговите първи рисунки и графични творби са изложени в галерия “Дечко Узунов”, защото той е бил ученик на Узунов в Художествената академия. Експозицията "Генко Генков. Търсене на образа" може да бъде видяна там до 10 септември.

Градските легенди разказват, че неговият талант е бил открит от професора и впоследствие е бил изключен от академията заради конфликт отново с него.

“Има много истории около големите артисти, които са фолклор - обяснява Аделина Филева, която е начело на кураторския екип. - Генков е кандидатствал както всички редовни студенти с изпит и е завършил редовно. Говори се за случка при някакво посещение в ателието на професора от голям дипломат, когато Генков - от млад невъздържан и директен, се е държал неприемливо. След което майка му отишла при Дечко Узунов, за да моли той да не бъде наказван, а професорът казал: “Всички художници сме луди, но вашият син прекали”.

Това казва легендата. Творците обикновено са нещо различно и затова може да простим тяхната ексцентричност.”

Ученическите творби на Генков, за съжаление, са запазени само през ксерокопия, а съдбата на оригиналите остава неясна за изкуствоведите.

Изкуствоведът Наташа Ноева посочва, че докато е следвал в общия курс в академията (1941-1943), за известно време е бил в Приложния отдел, специалност “Стенопис”. След това специализира живопис (1943-1948).

“В продължение на 11 години отсъства от художествената сцена, името му не се среща в списъците с автори в каталозите към общите художествени изложби, нито в пресата. Можем само да предполагаме какви са причините, но се знае, че е работил известно време като печатар и буквописец. Живял заедно с Гертруда в София, без да има жителство. Неговото първо участие в обща художествена изложба е в Юбилейната ОХИ през 1959 г.” Макар че приживе той прави свои самостоятелни, само юбилейни изложби, се оказва, че продуктивният творец е участвал в повечето общи художествени изложби и навсякъде дава свои творби.

Изложбата в СГХГ представя произведения на Генко Генков от периода 1949 – 2005: пейзажи, както и по малко известни на публиката жанрове, в които той работи - портрет, натюрморт, голо тяло.

Могат да се видят и творби, участвали в общите художествени изложби, които дават поглед върху историческия контекст и развоя на стиловите и жанровите тенденции в българското изкуство, както и възможност за датиране на творбите – много трудна, дори непосилна задача предвид неговата продуктивност и разноликост и факта, че художникът рядко е подписвал и датирал картините си. Свободата на духа, разкрепостеността в мисленето му и стремежът към експерименти, които го водят до края на живота му, го тласкат по едно и също време в много и различни посоки на пластични търсения, което създава усещането, че картините са от различни периоди. В експозицията са включени и някои от акварелните му пейзажи от самостоятелната изложба през 1966 г. на бул. “Руски” 6.

През годините Генко Генков се връща към сюжети и мотиви от по-ранния си период, но с различна интерпретация в пластическо отношение. А понякога създава творби, които отвеждат към монотипията. Такава е работата “Натюрморт с риби”, собственост на ХГ – Казанлък, с който художникът участва в първото издание на ОХИ “Интериор, портрет, натюрморт” през 1985-а, и една картина, частно притежание, където композиционните елементи са огледално разположени. Но колкото и да са близки, има отчетливи разлики, например появата на допълнителен елемент или елемент, който е по-разработен или видоизменен, в цветовете или във формата на платното. Има и други подобни случаи като морски пейзажи (“Пейзаж с лодки, първата половина на 1960; “Морски пейзаж – поглед към Несебър”, “Бряг” или в два пейзажа от 1966 с дървета, хълмове и къщи и др.

И макар да няма много оставени снимки на Генков през годините, той често се вглежда в себе си и ни оставя своите автопортрети.

“Предположихме, че една от много ранните рисунки на момче - рисувана, когато е бил на 13 г., е негов автопортрет с молив - казва Красимир Илиев. - Имаме със сигурност един негов автопортрет от академията, който е рисувал през 1946 година, който е в колекцията на Боян Райнов. След това имаме такъв с въглен от 1956-1957 г. на гърба, на който пише: “С Гертруда сме в “Белене”.

После имаме живописни негови автопортрети, когато вече съвършено забравя за приликата. Рисува един човек, който е все едно със съдрана кожа, погледнат отвътре. Един мъж, който не носи и отглас от неговите собствени черти, а с едно насечено в прави линии лице – понякога контрастни, понякога в хармония.

Повечето са в горещата, огнена гама. Това е начинът, по който той вижда нещата и себе си. Отвъд всичко, което очите долавят.”